— Напразно, хубавице, ние сме сами сред морето, тъй че никой не може да ти се притече на помощ!
Красивата мексиканка се свлече от скамейката и падна на колене.
— Съжали ме, Артур — молеше се тя, като кършеше ръце.
— Ще направя всичко, каквото поискаш, само имай милост към мен.
— А къде беше твоята милост към мен, когато ме предаде на полицията? — извика Норт. — Молбите няма да ти помогнат — ти ще умреш!
— Милост! — изплака Мерседес с отпаднал глас.
Норт се изправи. Мексиканката веднага изпълзя към задния край на лодката.
— Не ме докосвай, защото ще се хвърля във водата!
Престъпникът се изсмя диво.
— Чудесно! — извика той тържествено. — Така ще ме избавиш от труда да те хвърлям аз.
Мерседес дори почувства някакво облекчение, защото си бе помислила, че Норт ще я удуши. Макар че изпитваше ужас от смъртта, тя й се струваше по-лека в хладните морски води, отколкото в ръцете на Норт.
— Съмнявам се, красива Мерседес, че смъртта във водата ще бъде по-лека и приятна от смъртта на Мануелита. Ето, погледни.
Нещастната жена се обърна инстинктивно и погледна осветената от месечината морска повърхност. Една голяма черна сянка плуваше с голяма бързина близо до лодката.
— Какво е това? — попита несъзнателно мексиканката.
— Акула — отговори спокойно Норт. — Тя те очаква, за да те отнесе в морските дълбини.
— Ти не можеш да ме накажеш толкова жестоко.
— Защо не, хубава Мерседес! — отговори престъпникът с ледено спокойствие. — Но да свършвам вече. Давам ти една минута. Ако дотогава не скочиш доброволно в морето, ще те хвърля аз.
Мерседес гледаше като обезумяла. Главата й се обръщаше ту наляво, ту надясно. Акулата обикаляше около лодката, сякаш очакваше жертвата си.
— Времето измина — обяви Норт. — Избра ли си начин, по който ще умреш?
— Убий ме — изстена Мерседес, — но не ме оставяй да бъда разкъсана от този ужасен звяр!
Норт се прехвърли през пейката, сграбчи младата жена и я вдигна. Хубавите й ръце се обвиха около врата му. Той се освободи от нежеланата прегръдка и като вдигна още по-високо треперещото тяло, се приближи до края на лодката.
— Остави ме поне да се помоля, само една минута, само една минута! — шепнеха несвързано устните на обречената на смърт жена. Един ужасен предсмъртен вик процепи нощната тишина. Вълните се сключиха над главата на нещастната жена, но в следващия миг тя се показа отново. Акулата, изплашена от внезапния шум, се беше отдалечила малко.
— Спаси ме, Артур, не ме оставяй да загина!…
И тя се устреми с всички сили към лодката. В същото време черната сянка на акулата заплува към нея. Нов ужасен писък — и Мерседес изчезна под повърхността. Водата се развълнува слабо там, където свърши един живот. После се успокои отново и месецът пак я позлати с кроткото си сияние. Нищо не подсказваше, че в това хубаво време се бе разиграла една ужасна трагедия — трагедия на тъмни страсти и безподобна, нечовешка жестокост.
Срещата на Норт с Ирма
За голяма изненада на сестрите от болницата даже и управителката, мис Тройенфелс, бдеше над ранената Ирма. И тук нещастната жена беше успяла да привлече и спечели сърцата на всички. Изявлението на лекарите, че се е избавила от смъртта, предизвика всеобща радост в благотворителния дом.
Но и старите й приятели не забравиха Ирма. Хюстънското общество не преставаше да се интересува за състоянието й, а директорът Д’Албер и останалите артисти от цирка идваха винаги когато времето им позволяваше, да навестят колежката си.
Ирма бързо възстановяваше силите си. Според лекарите бяха достатъчни още няколко дни, за да бъде изписана от болницата. Един ден при нея неочаквано дойде управителката и след като поговори за различни работи, я запита малко неочаквано:
— Истина ли е, мила моя, че сте дъщеря на граф? Директорът Д’Албер ми каза това. Не се сърдете на добрия човек, че ми повери тайната ви! Бъдете уверена, че я запазих за себе си!
Жива руменина покри лицето на Ирма.
— Мистър Д’Албер ви е казал истината, мис Тройенфелс — прошепна тя, — аз съм дъщеря на граф Фон Хоенщайн.
— Хоенщайн ли? Замъкът на баща ви не е ли във Вестфалия?
Ирма потвърди с кимване.
— Тогава позволете да ви прегърна, мило дете! Вие сте единствената дъщеря на най-добрата ми приятелка. Аз и майка ви бяхме съученички в пансиона. Известни обстоятелства ме принудиха да напусна родината си, но аз не скъсах връзките с приятелката си. Ние си кореспондирахме до немного отдавна. В последното си писмо тя ми съобщаваше, че обичната й дъщеря е избягала от родната си къща.