— Навахо!
При тези думи Ирма бързо се опомни. Какво ли я очакваше в града на индианците? Дали не й беше писано тук да приключи земния си път? Тя нямаше много време за размишление, защото индианците заслизаха надолу по склона. Скоро пристигнаха в селището, където ги посрещнаха жени, деца и старци. Изведнъж сред посрещачите се понесоха отчаяни писъци. Това бяха близките на убитите, които бързо обградиха Ирма и със заплашителни викове поискаха да я свалят от коня. Но водачът ги разгони и я отведе в една каменна къща.
— До пристигането на вожда ще живееш тук! — каза той на развален испански и я остави сама.
Не след дълго отвън заедно с гневните викове на индианците се чуха и писъците на Юнона. Явно разгневената тълпа си отмъщаваше на беззащитната негърка. Сърцето на Ирма се сви от болка, но тя не можеше да направи нищо за вярната си прислужница. След малко писъците заглъхнаха и двама млади индианци внесоха в стаята безжизненото тяло на негърката. Ирма се зае веднага да облекчи болката на Юнона, забравила собствената си нещастна съдба.
— Бедното ми момиче, какво направиха с теб? — ридаеше тя, милвайки я по главата.
Юнона с мъка отвори очи, опита се да се усмихне и с голямо усилие проговори:
— Мисис, не мисли за мен грижи се за собственото си спасение!
Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв старец.
— Какво искате? — попита Ирма.
— Нищо — отговори спокойно той. — Бялото цвете трябва сама да реши съдбата си!
Ирма го изгледа учудено, но старецът невъзмутимо продължи:
— Чуваш ли гневните викове отвън?
— Какво означават те? — попита плахо Ирма.
— Това са виковете на жените и годениците на мъжете, които паднаха в битката с бледоликите ти братя. Те искат смъртта ти. Бяло цвете, защото смятат, че ти си виновна за тяхното нещастие.
— Боже мой, нима не могат да разберат, че аз нямам никаква вина? — едва продума Ирма.
Старецът се усмихна, но тя почувства, че тази усмивка не предвещава нищо добро за нея.
— Преди няколко дни Маниту взе жената на един от нашите вождове. Той е млад и храбър. Това е мъжът, който те доведе тук. Нашето племе го открадна от белите, когато беше дете, значи и той е бледолик като теб. Пожелал е да те вземе за жена. Последвай го в къщата му и той ще ти спаси живота.
— Никога, никога! — извика Ирма. — Предпочитам да умра!
— Искам да ти кажа каква участ те очаква, ако откажеш — продължи старецът, без да обръща внимание на отказа на Ирма. — Утре, когато луната изгрее, свещеният огън ще погълне тялото на друг наш вожд, за да отведе душата му във великите ловни полета. На него също му трябва жена. Ако не се съгласиш да станеш съпруга на живия, тогава ще изгориш заедно с мъртвия! Помисли хубаво, утре сутринта ще дойда за отговора ти!
Когато той излезе, Ирма падна примряла до Юнона.
— Утре трябва да умра, без да видя детето си! — промълви през сълзи тя.
— О, мисис, Юнона те моли, престори се, че искаш да станеш жена на вожда им. Така ще спечелим време и може да се избавим по някакъв начин!
— Не! — отговори твърдо Ирма. — Ако провидението е определило да умра, то Бог ще ми помогне да понеса достойно последните си минути!
Жертвеният огън
Настъпи страшният ден. Старецът се появи, точен като неумолимата съдба, и попита:
— Промени ли решението си Бялото цвете?
— Не! — отговори категорично Ирма.
— Тогава ме последвай!
— Съгласи се, мисис! — извика ужасена негърката.
— Сбогом, Юнона! Ако успееш да се спасиш, предай на баща ми последните ми поздрави. Ще се видим горе, на небето!
Старецът поведе Ирма по един коридор, в края на който имаше каменни стъпала, водещи нагоре. След като ги изкачиха, застанаха пред една завеса.
— Смъртта, която те очаква, е ужасна! — опита се да я разубеди пак старецът.
— Имам сили да я понеса! — отвърна тя решително.
Влязоха в кръгло помещение, в средата на което върху каменен подиум гореше свещеният огън. Преминаха край него и по други стъпала се изкачиха на обширна тераса, оградена с нисък парапет. В средата беше кладата. Когато Ирма я видя, тръпки на ужас преминаха през тялото й. В средата на кладата беше завързан прекрасен кон. Върху него, привързано с ремъци, стоеше безжизненото тяло на вожда. До коня бяха сложени копието и щитът на вожда, а на един кол се ветрееха скалповете на победените от него неприятели. Така умрелият трябваше да се представи пред Маниту. Старецът посочи на Ирма един стол, поставен до главата на коня, и тържествено каза: