— Там е твоето място!
Ирма събра всичките си сили и седна на стола, отправяйки молитва към бога. На бледата лунна светлина тя изглеждаше като приказно видение. Млад индианец пристъпи със запалена факла към кладата. Ирма затвори очи. Изведнъж пронизителни викове нарушиха тишината. Това бяха викове на хора, обезумели от страх. Ирма бавно отвори очи и видя, че луната беше закрита от черен облак. Тя веднага разбра, че индианците тълкуваха лунното затъмнение като божие наказание. Като че ли някакво огромно черно крило легна върху къщите, вещаейки беди и нещастия. Старецът се приближи до Ирма и каза с треперещ глас:
— Бяло цвете, помоли се на твоя бог да ни върне светлината! Той не иска да умреш и ние ще се подчиним на волята му!
Ирма коленичи и отправи гореща молитва към небето. Суеверните индианци с надежда гледаха нагоре. Изведнъж те нададоха радостни викове, защото луната бавно изплува от черния облак и освети каменните къщи. Тогава Ирма стана и всички направиха път на жената, която се ползваше с благоволението на боговете. Старецът вървеше след нея и като стигнаха помещението, където гореше свещеният огън, тържествено каза:
— Отсега нататък ти ще пазиш свещения огън, Бяло цвете! Тогава нещастието никога няма да посети нашия град.
След като стигнаха до стаята й, той отвори почтително вратата пред нея, но този път не посмя да влезе вътре. Ирма завари негърката да се тресе от плач.
— Юнона, Юнона, погледни ме, аз се върнах! — извика Ирма радостно.
Юнона отвори очи и се втренчи в господарката си. В погледа й се четеше изненада и едно по-особено чувство.
— О, мисис идва от хубавото небе да вземе Юнона със себе си!
— Не, мила моя, не съм дух, аз съм жива! — извика, смеейки се през сълзи, Ирма. — Аз съм спасена, спасена!
Онари
Изминаха няколко седмици от ужасната нощ, в която Ирма толкова неочаквано се избави от кладата. Един следобед тя стоеше в стаята си, защото излизаше рядко, въпреки че беше свободна да се разхожда из околността. До слуха й достигнаха радостни викове, които постепенно се усилиха. Ирма се приближи до прозореца и видя, че индианците тичешком се събираха на главния площад. Веднага изпрати Юнона да разбере причината за това раздвижване. Негърката скоро се върна и съобщи, че пристигал върховният вожд на навахите, който отсъствал продължително време с голяма група бойци.
— Може той да освободи мисис — добави Юнона. — За него казват, че бил строг, но справедлив вожд!
Ирма не дочака посрещането, а се върна на мястото си в дъното на стаята и се замисли над странната си съдба, която на всяка крачка и поднасяше нови изненади. Унесена в мисли, не чу, че вратата се отвори. Когато повдигна очи, видя пред себе си висок мъж с побелели коси.
— Кой сте вие? — попита неволно тя.
— Джеронимо, върховният вожд на навахите — отвърна спокойно той, гледайки изпитателно Ирма. — Бялото цвете не трябва да се страхува от мен. Съжалявам, че животът ти е бил застрашен от моя заместник, който е решил да приложи нашите обичаи върху една беззащитна пленница! Радвам се, че твоят бог те е запазил, като е показал, че е опасно да се шегуват с него. Бъди добре дошла в дома ми, макар че скръбта влезе в него. Било е угодно на Маниту да повика при себе си единствения ми син.
— Синът ви да не е убит в сражение? — тихо попита Ирма.
— Не, но скоро ще отиде във великите ловни полета, защото лежи тежко ранен и очаква смъртта. Раните го измъчват, но той не се оплаква, защото знае как трябва да умре истинският воин!
— Искате ли да ме заведете при сина си? — запита решително Ирма. — Може би ще мога да му помогна.
Вождът я погледна невярващо, след това й направи знак да го последва. Скоро стигнаха до стаята, в която върху мечи кожи лежеше младият индианец. От пръв поглед Ирма се убеди, че раните бяха тежки, но не и смъртоносни. Те се бяха влошили и от неправилното лечение. В стаята имаше две жени: майката на ранения и Тетовеха, дъщерята на стареца, които искаше да принесе Ирма в жертва на кладата. Ирма помоли жените да излязат, защото техните вайкания влияеха лошо на ранения. Може би те нямаше да се вслушат в думите й, ако вождът със заповеднически жест не ги беше принудил да излязат. Тя не забеляза изпълнения с омраза поглед, който й хвърли младата индианка, защото вниманието й беше съсредоточено върху ранения, който лежеше в безсъзнание.