Глух шепот на одобрение посрещна думите му. След това всички станаха и напуснаха помещението. Ирма понечи да благодари на стария вожд, но той я прекъсна:
— Аз съм много задължен на Бялото цвете, затова и свободата, която скоро ще получиш, е само малка отплата за това, което направи за моя син. А сега имам една малка молба към теб. Тъй като навахите ще те приемат за моя дъщеря, за да спечелиш обичта им, аз те моля да се обличаш с дрехите на моя народ!
Ирма с радост се съгласи, защото нейните дрехи се бяха поокъсали. След като се преоблече, реши да се поразходи заедно с Юнона. Отвън видя Онари, който държеше поводите на красив жребец.
— Този кон принадлежи на Бялото цвете — каза младежът. — Баща ми и аз ще бъдем щастливи, ако тя се съгласи да приеме този малък подарък. Искам да покажа на сестра си чудесната долина, в която живеем.
Юнона веднага разбра, че е излишна, особено като знаеше, че индианците не обичат негрите, затова пожела на господарката си приятна разходка и се върна обратно.
Ирма и Онари вече яздеха извън селището, когато лицето на младежа се помрачи. Орловите му очи бяха съгледали един конник, който препускаше към тях.
— Какво има, кой е този конник? — видяла неудоволствието му, запита Ирма.
— Тетовеха — отговори неохотно Онари.
Наистина беше Тетовеха, дъщерята на втория вожд. Тя се приближи до девойката. Конят й беше облян в пяна.
— Какво искаш, Тетовеха? — попита Онари хладно.
— Исках да придружа теб и Бялото цвете — отговори насмешливо девойката.
— Аз помолих ли те да сториш това? — попита рязко той.
— Не. Но преди ти беше много приятно да те придружавам в разходките ти, затова помислих, че няма да се разсърдиш, ако го направя и сега.
Онари искаше да отговори остро, но умоляващият поглед на Ирма го спря.
— Добре, придружи ни — съгласи се той.
Известно време тримата яздеха мълчаливо, най-после Онари наруши мълчанието, като започна да обяснява на Ирма забележителностите или й обръщаше внимание върху природните забележителности. Тетовеха на няколко пъти се опита да се намеси в разговора, но Онари не я удостои дори с поглед. Неочаквано тя ритна коня в хълбоците и той се понесе в бесен галоп.
— Какво й стана? — учуди се Ирма.
— Остави я, тя е още дете! Сега ела да те заведа при кристалния извор, от който според преданието са дошли нашите прадеди.
След половинчасова езда двамата стигнаха до една местност, която със своята тайнствена красота накара Ирма да извика от възторг. Едно кристално езеро, чиито води не потрепваха, се простираше между две гранитни скали, стоящи сякаш на стража в двата му края. Бистър като сълза извор изливаше водите си в него. Онари заведе Ирма на една обрасла с мъх скала, от която се откриваше великолепен изглед.
— Красива е земята на навахите! — възкликна Ирма.
— Харесва ли ти? — попита радостно Онари. — Аз те доведох тук, защото искам да ти кажа нещо. Твоите думи ми дават кураж да ти задам един въпрос, който отдавна пари не само устните ми, но и сърцето ми. Той ще реши и съдбата ми…
Зад гърба им нещо прошумоля, но двамата, увлечени в разговора, не чуха нищо.
— Бялото цвете спаси живота ми — продължи младият индианец. — Без нейната намеса отдавна щях да бъда във Великите ловни полета. Изслушай ме, Бяло цвете, чиято красота затъмнява дори слънцето! От мига, в който те видях до моето легло, сърцето ми тупти само за теб. Бялото цвете ми показа науките на своя народ, които са по-добри от нашите, ще прегърна дори и вярата му. Но искам да изпълниш едно мое желание, което не ми дава покой… Тъй като те обичам повече от всичко на света, те моля да станеш моя жена!
Ирма почувства, че се изчервява още при първите думи на Онари, който с блеснали очи очакваше отговора й.
— Не мога да изпълня желанието ти, Онари — отговори след кратко мълчание тя, като с мъка сдържаше вълнението си. — Това е невъзможно!
— Невъзможно ли?… Защо? — трепна Онари. — Да не би Бялото цвете да мисли, че няма да я пазя като очите си?
Шумът в храстите зад тях се повтори, но те отново не го чуха.
— Разбери, Онари, че това не може да стане, защото… защото аз съм омъжена! — каза Ирма, като въздъхна тежко.
— Тогава трябва да ти кажа, че мъжът ти е голям негодник! — извика така възбудено той, че Ирма се стресна. — Вместо да даде и последната си капка кръв за теб, той те остави да паднеш в ръцете на навахите.