— Завързаха Бялото цвете на коня й и го подгониха през прохода в прерията! — изрече на един дъх момчето.
Онари с един скок се намери до него и като стисна рамото му толкова силно, че то изпищя от болка, запита с треперещ от вълнение глас:
— Кой?
— Тетовеха и другите жени.
— Какво? — извика бащата на Тетовеха. — Моята дъщеря е дръзнала да наруши заповедта на вожда и да предаде на такава ужасна смърт Бялото цвете! Тя повече не е моя дъщеря, проклинам я!
— Ето я! — извика един млад индианец, който се беше навел над парапета на терасата.
— Доведете я тук! — заповяда Джеронимо.
Няколко от по-младите индианци се спуснаха да изпълнят заповедта на вожда. Онари беше настръхнал като тигър. Като доведоха Тетовеха, той едва се сдържа да не скочи върху нея.
— Какво ти е сторила Бялото цвете, че си постъпила така с нея? — попита строго Джеронимо.
Тетовеха не отговори. Тя беше пребледняла от уплаха, защото разбра, че престъплението й е разкрито много рано.
— Онари — продължи вождът, — вземи двама от нашите най-добри воини и негърката и тръгни по следите на моята дъщеря!
Онари веднага изпълни заповедта. В този миг към него се хвърли Тетовеха и изкрещя злобно:
— Остави тази магьосница, Онари! Знай, че от любов към тебе направих това!
Той я изгледа презрително, сякаш искаше да я унищожи с погледа си и извика:
— Махай се, клетнице! Мразя те така, както не съм мразил най-големия си враг!
— Знам, мразиш ме заради тази бледолика жена. Но ти няма да бъдеш неин, предпочитам да те видя мъртъв!
Преди Онари да успее да се защити, тя извади един нож и му нанесе силен удар. Той се олюля, но с усилие на волята си се задържа на крака и с всичка сила блъсна девойката. Тя политна към ниския парапет, опита се да се хване за него, но ръката й увисна във въздуха. Тялото й се преметна през парапета и полетя надолу. Когато срещна земята, то се загърчи в предсмъртни конвулсии и след малко притихна.
— Ранен ли си, Онари? — запита тревожно вождът.
— Раната не е тежка — отвърна Онари и се затича надолу по стълбите.
Когато мъжете напуснаха къщата на вожда, всички минаха край трупа на Тетовеха, но никой не го погледна. Баща й също го отмина презрително, но след няколко крачки се спря и извика, протегнал ръце към небето:
— Гарваните да изкълват очите й заради това, което е направила! Само с много скъпи жертви ще можем да укротим гнева на Маниту!
В прерията
Черният жребец, на който беше привързана Ирма, се носеше в луд бяг из прерията. Въпреки болките, които нещастната жена търпеше, тя все още беше в съзнание. Слънцето клонеше към залез. Край скалите наблизо дебнеше глутница изгладнели вълци. Като видяха препускащия кон, те се изпокриха подплашени, но миг след това разбраха, че нищо не ги заплашваше. Напротив, конят можеше да стане тяхна плячка заедно с товара си. Цялата глутница се спусна след него. Започна луда гонитба.
Болките на Ирма се усилиха. Към тях се присъедини и мъчителната мисъл за очакващата я жестока смърт. Тя си се представяше паднала на земята, докато вълците забиваха острите си зъби в тялото й. Конят явно се измори, защото забави своя бяг и спря до една скала, за да защити гърба си. Ирма си помисли, че краят й наближава, но изведнъж конят радостно изцвили и отново побягна. На неговото цвилене отговори друго. Сърцето на Ирма се изпълни с надежда. Може би това бяха пътници, които щяха да й се притекат на помощ? Но скоро трябваше да изпита мъката на разочарованието. Пред нея пасеше стадо диви коне, към което се беше устремил нейният кон, подтикван от инстинкта за самосъхранение. След като наближи своите събратя, той се спря. Дивите коне го заобиколиха, но държането им съвсем не беше приятелско. Те затягаха обръча, изправяха се на задните си крака и размахваха предните към пришълеца. Ирма разбра, че след малко конят й ще бъде смазан от дивите животни. Чувстваше, че от напрежение ще припадне. Но изведнъж дивите коне побягнаха с пръхтене. Какво означаваше това? До слуха й достигнаха далечни викове, но тя не можа да разбере какви са, защото изгуби съзнание…
Онари, Юнона и двамата индианци стигнаха до прохода. Следите от коня на Ирма се виждаха ясно. На негърката й направи впечатление, че Онари едва се държеше на седлото.