— Бялото цвете е отнесена нататък — каза, задъхвайки се, той.
— О, Боже, дали ще видя пак клетата мисис? — проплака Юнона.
— Прерията е пълна с вълци и ягуари — каза Онари вместо отговор.
Тръпки побиха негърката, но тя не посмя да попита колко голяма е опасността, защото младият мъж потъна в мрачно мълчание. Продължиха да яздят така известно време, докато на едно място видяха около следите на коня множество по-малки.
— От какво са тези следи? — не можа да се въздържи да не попита негърката.
— Глутница вълци е преследвала Бялото цвете — отвърна Онари и пришпори коня си.
Когато нощта се спусна, групата беше принудена да се откаже от по-нататъшното преследване, защото се страхуваше, че може да изгубят следите в мрака. Юнона едва дочака да измине нощта, страдайки за Ирма. Най-после се развидели и малкият отряд, предвождан от Онари, отново тръгна по следите.
Великодушието и смъртта на Онари
Младият индианец с радостен глас съобщи на Юнона, че вълците са се отказали да преследват коня. Това заключение той направи, след като разгледа внимателно следите. Негърката отново забеляза, че го обзема необяснима слабост. Той се олюля, но се хвана инстинктивно за гривата на коня и се задържа да не падне. След няколко минути придоби отново гордата си осанка и стойката му с нищо не издаваше, че го измъчва някаква болка.
Изминаха още няколко часа. Изведнъж се чу цвилене на коне.
— Негърко, знаеш ли да си служиш с ласо? — попита Онари.
— Да — отговори Юнона и го изгледа заинтригувано, защото забеляза, че индианецът се бори с нападащата го слабост.
— Тогава се приготви да хванеш коня на господарката си, защото аз… не мога да помръдна ръката си.
Юнона взе бързо ласото и препусна след Онари към една могила.
— Боже! — ужасена извика негърката, като погледна към равнината. В самия й край стадо диви коне беше заобиколило черния жребец, на гърба, на който беше привързана любимата й господарка. Конят, цял облян в пяна, се противеше на техните усилия да го съборят на земята. Онари пришпори жребеца си и се понесе като стрела нататък. Юнона го последва.
Виковете им подплашиха стадото. Черният жребец инстинктивно поиска да побегне след тях, но ласото изсвистя във въздуха и се обви около шията му. Изплашено до смърт, животното се закова на място. Онари скочи на земята, затича се към него и с ножа си сряза въжетата, с които беше вързана Ирма.
— Жива ли е моята мисис? — извика Юнона с треперещ от вълнение глас.
Онари положи внимателно Ирма на земята и бързо каза:
— Наблизо има избор, върви и донеси бързо вода!
След като намокриха със студена вода челото й, Ирма бавно отвори очи и прошепна глухо:
— Вода!
Тя изпи на един дъх водата, която й даде негърката, и бавно изрече:
— Онари, Юнона!… Благодаря ви, че ме спасихте… в последния миг!
Негърката коленичи пред господарката си и заплака от радост. Скоро се чу тропот на копита и се появи група конници, изпратени по следите на Онари. Те не се учудиха ни най-малко на това, което видяха, защото бяха сигурни, че Онари ще спаси Бялото цвете.
— Ще може ли сестра ми да язди още няколко часа? — тихо попита младият индианец.
— При племето ли ще се върнем?
Той не отговори, само неопределено кимна с глава, което доста учуди Ирма. Но изненадата й нарасна още повече, когато видя, че конниците тръгнаха в противоположна посока. Ирма погледна към Онари, които продължаваше загадъчно да мълчи. В този миг видя голямо кърваво петно върху обшития с бродерии елек на индианеца.
— Боже мой, ти си ранен! — възкликна загрижено Ирма и приближи коня си до неговия.
— Един воин не обръща внимание на такива дреболии — отговори кратко Онари, без да погледне към нея.
Изминаха в езда няколко часа. Слънцето вече започваше да залязва, когато пред тях се показаха някакви високи стени. Над тях се развяваше знаме.
— Какво е това? — попита Ирма.
— Форт Дефияс — последва тихият отговор на Онари.
По негов знак другите индианци се оттеглиха встрани.
Със заповеднически жест той изпрати и Юнона при тях и остана насаме с Ирма.
— Баща ми беше обещал на Бялото цвете да й подари свободата — заговори Онари. — Тя отдавна щеше да бъде при белите си братя, ако аз не осуетявах това. Сега имам причина, която ме заставя да я заведа при тях.