— Как да ти се отблагодаря, Онари? — попита трогната от добрината му Ирма.
— Не искам да ми благодариш — отговори индианецът спокойно. — Имам обаче една молба към теб като към моя сестра, преди да се разделим. Ще я изпълниш ли?
— Всичко… Всичко, което е по силите ми! — извика пламенно Ирма.
— Искам от Бялото цвете да избягва съпруга си, който я е напуснал в трудния час!
— Обещавам ти, Онари, че ще изпълня това, защото аз го презирам!
— Сбогом, Бяло цвете! Бъди щастлива между белите си братя и понякога си спомняй за Онари, който няма да забрави сестра си дори когато се намери във Великите ловни полета!
Ирма подаде на Онари ръката си и той я стисна мълчаливо, като погледна още веднъж красивото й лице, сякаш искаше да го запечата завинаги в съзнанието си. След това обърна коня си и тръгна към другите индианци.
Юнона побърза да дойде при господарката си.
— Мисис, наистина ли сме свободни? — запита тя, едва сдържайки вълнението си.
— Да, Юнона — отвърна радостно Ирма. — Младият индианец, който може да послужи за пример на много бели мъже, ни подари свободата.
В това време масивната врата на форта се отвори и пропусна група конници, предвождани от един офицер. След като видя, че има работа с жена от бялата раса, той я поздрави любезно и запита:
— С кого имам честта?
— Казвам се Ирма Норт. Тази негърка е моята прислужница. Бяхме известно време пленници при навахите. Сега…
— А, известно ми е — прекъсна я офицерът. — Доколкото зная, бяха направени някакви постъпки за вашето освобождаване. Позволете ми от името на нашия командир да ви поздравя с добре дошла. Той и семейството му ще бъдат щастливи да ви предложат гостоприемството си…
Късно през нощта отрядът индианци спря за почивка. Скоро всички заспаха, останаха будни само Онари и един негов приятел.
— Ти ще върнеш утре воините в Навахо — наруши мълчанието Онари. — Кажи на баща ми, че съм завел Бялото цвете при бледоликите й братя.
— Ти няма ли да се върнеш с нас? — изненада се индианецът.
— Ще се върна, но устата ми повече няма да проговори — отвърна мрачно Онари.
— Как да разбирам тези думи?
— Кажи на баща ми, че ножът на Тетовеха ме прониза добре. Маниту ми помогна да спася Бялото цвете, но силите ми вече се изчерпаха… Сега искам да ме оставиш сам!
Щом остана сам, чувствата, които досега беше сдържал в себе си, избухнаха с цялата си сила. Жалбите му се издигнаха към ясното небе. Той не се оплакваше от наближаващата смърт, а негодуваше срещу съдбата, която му отне тази, която той обичаше до полуда. Усети някаква ледена тръпка да го пронизва, уви се добре с наметалото си и бавно се отпусна на студената земя.
Когато слънцето огря с лъчите си земята, навахите намериха неподвижното тяло на младия си вожд. Щастлива усмивка беше застинала на благородното му лице. Изпълнени със скръб, индианците се преклониха пред безкрайната му любов, която му беше дала сили да издържи до спасението на любимата си. След това се отправиха мълчаливо към селището. В средата на малкия отряд вървеше жребецът на Онари, който сякаш разбираше, че носи тленните останки на този, с когото никога повече нямаше да препуска като вятър из необятната прерия.
Шелер залавя Норт
В щата Аризона, недалеч от мексиканската граница, се намира град Тусон, населен предимно с миньори и търговци. На една от главните му улици привличаха погледите на минувачите позлатените букви на една фирма: „Бръснарски салон на Фриц Шелер“.
И ако преценяха, че е изминало доста време, откакто по страните им не се е плъзгал бръснач, хората влизаха вътре и се оставяха в ръцете на любезния собственик и двамата му калфи.
Така прекарваше дните си нашият стар познайник, храбрият Шелер, когото съдбата беше захвърлила в Далечния запад. Един ден, в който той напразно очакваше клиенти, вратата се отвори и влезе някакъв мъж, който явно бързаше много.
— С какво мога да ви услужа? — запита любезно Шелер.
— Да ми обръснеш брадата, но по-бързо! — каза заповеднически непознатият.
След това свали широкополата си шапка и седна на стола. Шелер погледна лицето му в огледалото и трепна. Това лице му беше познато, но къде го бе виждал? А може би се лъжеше? Изведнъж той се сети откъде го познава и остана като поразен от гръм.