— Милорд…
— Какво, да не те е страх? — ядоса се Роджър. — Значи досега съм се лъгал в теб…
— Не зная какво е страх, но аз съм на друго мнение.
— А как искаш да намерим Норт, който според вас бил избягал, ако телохранителите му не го издадат?
— По-добре е да ги проследим. Те сигурно знаят къде се намира плантаторът. Ще тръгнем след тях и ще изясним всичко.
— Твоето предложение не е лошо, Самюъл, но се боя, че те ще ни видят и ще се скрият от нас.
— Ето ги, идат! — извика Леси със сподавен глас.
Къщната врата се отвори и тримата се показаха на верандата.
Леси и Самюъл се дръпнаха настрани. Роджър постоя един миг в недоумение, но здравият разум в него надделя и той побърза да се скрие под дърветата. В това време отново се разнесе стенанието.
Силвър спря и вдигна ръка.
— Чувате ли! — извика той, като се смееше. — Това е оня от ямата.
Самюъл се приближи до Роджър.
— Почакайте ме тук, милорд — прошепна той, — аз ще тръгна след тях и ще се върна, когато намеря Норт.
Роджър кимна. Телохранителите се отдалечиха, следвани от Самюъл.
Леси не можа да се сдържи. Тя посочи към градината.
— Иди! — каза Роджър.
Негърката се отдалечи бързо, премина покрай къщата и изчезна в градината.
— Ех, да ми падне в ръцете! — скръцна със зъби полковникът. — Този нещастник няма да престане да преследва Ирма, докато не бъде безвреден. Само смърт чрез ръката на палач заслужава той. Едва тогава ще си отдъхне нещастната графиня. Но какво иска той от нея?… Не знае ли подлецът, че тя не може да го понася… Или пък има някакви други планове…
Роджър се ослуша. Стори му се, че чува разговор в градината. След малко се показа Леси.
— Милорд! — викаше тя, като му правеше знак да се приближи.
Роджър се запъти към нея.
— Какво намери? — попита той.
— Има човек в ямата.
— Кой, лейди Елен ли? Жената в бяло?…
— Не, един мъж.
— Мъж ли? Да не е Макнийл?
— Струва ми се, че каза това име.
— Но как е попаднал в ямата?… Да не би ония подлеци…
— Иска помощ, милорд!… Елате по-скоро!
Роджър отиде с Леси в градината. Когато стигнаха при ямата, Леси го задържа с ръка.
— Нито крачка напред, маса! — извика тя.
— Но как сте попаднали долу? — попита Роджър.
— Помощ! — прозвуча отдолу. — Които и да сте, помогнете ми!
— Аз съм полковник Роджър.
— Аз съм Макнийл, г-н полковник!
— Как попадна в тази яма?
— Сам не зная, г-н полковник, чувствам се полумъртъв — отговори Макнийл и изпъшка.
— Трябва да слезем долу, Леси — каза Роджър. — Донеси една стълба!
— Няма нужда, милорд, ние можем да стигнем там и без стълба. От избата на къщата един подземен вход води чак до дъното на ямата.
Макнийл започна отново да стене.
— Идваме, Макнийл! — извика Роджър. — Имай търпение!
Леси тръгна, следвана от полковника.
— Сега ми става ясно как се е случило това. Жената, която си видяла да излиза от хасиендата, е бил Норт, преоблечен с дрехата, шапката и воала на Макнийл.
Те отидоха в къщата, където още гореше лампата. Леси я взе и се отправиха към стълбата, която водеше за избата. Роджър я следваше. Леси беше запозната с това място и без мъка намери подземния вход.
— Ще стигнем до една желязна врата, която се съединява с ямата. Ако тя не е заключена, ще можем да влезем в нея.
Когато стигнаха до вратата, Леси радостно извика — ключът беше там. Малката желязна врата се отвори със скърцане. Леси и Роджър влязоха в едно кръгло пространство, в средата на което имаше дебело дърво, по чиито олющени клони някога скачаха и си играеха дивите котки. И досега беше се запазила непоносимата воня. Леси вдигна лампата. Тя видя Макнийл, който лежеше на пясъка. При все че усещаше непоносими болки, той радостно се усмихна, като видя Роджър.
— Благодаря на небето, че дойдохте — каза той. — Иначе щях да загина тук долу.
Полковникът се приближи и му подаде ръка.
— Какво се случи, Макнийл? — попита той.
— Зле си изпатих, г-н полковник. И ако тази вечер не беше дошла една жена да утоли жаждата ми, може би щях да бъда вече мъртъв… Кой знае, може да съм сънувал.
— Това е била лейди Елен — прошепна негърката.