Въпреки че Маркус я бе предупредил, Даяна се оказа неподготвена за гъмжилото от народ, което заливаше улиците. Тя разглеждаше града през копринените завеси на носилката, която носеха четиримата яки слуги, облечени в жълто.
Стотици малки магазинчета се гушеха едно в друго. Стоката им бе изложена почти на улицата — хляб, зеленчуци, вино, дрехи. Имаше и малки ресторантчета. На всяка пресечка бяха построени олтари на богове и фонтани. Водата изтичаше през човката на орел, от устата на теле или от гърдите на богиня. Преливащите басейни бяха пълни с мръсотия, изхвърляна безогледно от магазините и прозорците над тях.
Единственото нещо, което не й хареса, бе неспирният шум. Хората крещяха един на друг, за да могат да надвикат шума от мелачките на зърно, чуковете на строителите, учителите, които преподаваха уроците си на улицата, дузините поети, произнасящи безкрайните си дитирамби.
На следващата улица срещнаха процесия от свещеници — мъже и жени, които биеха барабани, свиреха на тромпети и размахваха ръце с кастанети и бронзови дайрета. Жените бяха тъмнокожи сирийки, увлечени в диви танци с развени коси, отправили се към храма на Кибела, за да прекарат деня в оргии.
Неочаквано носилката на Даяна спря да се движи, когато се появи друга процесия. Маркус се върна при нея, като ругаеше.
— Може би е някоя важна личност — осмели се да каже Даяна.
От устата на Маркус се отрони нецензурен епитет:
— Мисли си, че е много важна. Старият й съпруг е милионер. Трябва да има закон срещу такава вулгарна показност.
Даяна зашеметено наблюдаваше дългата редица от атлетични роби, които минаваха покрай нея, като носеха на раменете си разни кутии и пакети. Следваха ги красиви робини с прозрачни воали. Малко момче от Египет държеше маймунка бебе, а едно момиченце носеше в кошница раздиращо се от лай кученце. След тях вървяха голяма група музиканти, роби и свободни граждани, които носеха ковчежета със скъпоценности и денкове със скъпи дрехи.
Най-накрая се появи „Нейно великолепие“ в носилка, носена от осем еднакви нубийци. Беше се излегнала върху възглавниците си, отегчена от света и си вееше с ветрило от щраусови пера, чиято дръжка бе осеяна със скъпоценни камъни.
— Изглежда, че се мести от градската, в някоя от летните си къщи. Дори преторът нареди да свалят носилката му, за да я поздрави — произнесе отвратен Маркус, — което показва че и официалният ранг отстъпва на завладяващия блясък на златото.
Даяна усещаше колко е ядосан за това, че ги забавиха. Усмихна му се:
— Това ми дава възможност да разгледам всичко съвсем спокойно. Погледни, играят на зарове на земята.
Той погледна вбесен към тълпите от хора.
— Безделници и паразити! Повечето са роби на богаташи. Работата им е толкова малко, че разполагат със свободно време, което прахосват, като играят комар или се впускат в перверзни сексуални игри.
Маркус беше огорчен от факта, че неговият град бе започнал да се разпада. Хората вършеха открито, на улицата, разни работи, които би трябвало да се вършат в уединение. Мъжете пикаеха в канавките, а проститутките обслужваха клиентите си на праговете на къщите. Той благодареше на бога, че Аква Сулис никога нямаше да затъне толкова.
Най-накрая започнаха да се изкачват по хълма. Първо минаха покрай големи сгради — бани и храмове. Внушителните триумфални арки, простиращи се над булевардите, и героичните статуи в препускащи двуколки, бяха превърнали тази част от града в истинско място за забавления.
Архитектурата бе в гръцки стил, но прекалено разкрасена и според Даяна, доста вулгарна. Всяка една колона бе претрупана в коринтски стил с цветя — сиво-сивият, зелен и оранжев мрамор бе проява на доста лош вкус, имаше твърде много рисунки и спираловидни елементи.
Когато пристигнаха в къщата на Титус Магнус обаче, Даяна не можа да намери никакъв недостатък — при построяването й бе проявен отличен вкус, въпреки че й стана лошо, като направи груба сметка колко струваше всичко това. Още по-приятно се изненада, когато мина през гордите йонийски колони на портала.
Всички стаи бяха изградени около открити дворове с градини, басейни и фонтани. Горният етаж бе ограден от открит балкон. На входа бяха посрещнати от десетина роби, други десетина ги очакваха, когато влязоха в атриума, като им поднесоха изстудени напитки и сладкиши. Всички бяха облечени в бледожълти тоги с жигосани номера на рамото.
Даяна отстъпи, за да наблюдава как Маркус и Петриус влязоха в първия двор и поздравиха робите, които бяха в семейството от години. Маркус се върна и я поведе със себе си.
— Колко са робите? — прошепна тя.
— Бяха около сто и петдесет, когато идвах тук за последен път. — Той стисна ръката й. — Не се оставяй на чувствата си. — Поведе я през великолепен, окъпан от светлината хол, докато влязоха във втория двор — по-голям и по-красив от първия, с още стаи около него. Подовете бяха покрити с плочки, наредени в мозайка, стените и колоните бяха от светъл лунен мрамор. В центъра грациозни танцуващи нимфи изстрелваха силни струи кристална вода в кръгъл басейн от бял мрамор, украсен по края с великолепни водни растения. Из цялата къща имаше скулптори и малки пластики, поставени върху гравирани пиедестали.