Титус затвори очи, за да облекчи болката, която предизвикаха думите на Петриус. След като помълча малко, се загледа в красивия си по-малък син.
— Мислиш ли, че трябва да променя завещанието си? — Това бе по-скоро изявление, отколкото въпрос.
— Така мисля, татко. Ако той е решил да хвърли петно върху рода на Магнус, не трябва да получава лъвския пай от нашето богатство. Тази жена е долна, развратничи със собствената си стража. Прие дори моите набези.
— Трябва да е много красива, за да те изкуши, Петриус.
— Красива е. Изкушава всеки мъж, който я зърне.
— Красотата може да бъде проклятие, Петриус. Ще променя завещанието си. Но се страхувам, че това няма да те направи щастлив. Знаеш ли, Петриус, аз също съм жертва на проклятие. Прокълнат съм с единия си син и блажен съм с другия. Надявах се, че военната служба ще може да те излекува поне от твоето малодушие, но и това мое очакване е било прекалено. Махай се от очите ми!
Петриус излетя от стаята и после от къщата. Така да бъде! Старият тиранин бе подписал смъртната си присъда… Петриус бе принуден да направи нещо драстично и то по-скоро, преди баща му съвсем да го е лишил от наследство.
Въпреки че беше много болен, бащата на Маркус накара един от личните си роби да го вдигне от кушетката и да го постави на един стол. Беше твърде горд, за да посрещне първородния си син в леглото. Но дори и в това положение, цветът на лицето и килограмите, които беше загубил, издаваха пред Маркус степента на заболяването му.
Маркус беше шокиран колко много бе остарял баща му, но малко се успокои, като видя, че в черните му очи все още блести искрата на живота. Коленичи, за да могат да се прегърнат.
Строгият и несантиментален Титус беше откровен:
— Не мога вече да се движа, но в резултат на това умът ми е два пъти по-остър.
Маркус му се усмихна.
— Ти винаги си бил най-интелигентният и проницателен мъж, който някога съм срещал. Щастлив съм да видя, че годините не са успели да те променят.
— Значи най-после доведе булка. Съвсем се бях отчаял, че някога ще имам внуци. Трябва да е нещо специално, след като отговаря на високите ти изисквания.
Маркус понечи да протестира.
Титус вдигна властно ръка, за да спре думите му.
— Твърде много приличаш на мен. Имаш твърди принципи и очакваш същото и от другите. Дългът преди удоволствието, смъртта пред безчестието. Твоите богове са истината и справедливостта.
— Рисуваш ме като непоносим.
— И двамата сме такива. Къде намери твоята половинка? — запита той развеселен.
— Тя е британка, толкова интелигентна, колкото и красива. Надявам се, че ще ни благословиш, татко.
Очите на Титус срещнаха погледа на любимия му син:
— Твоят избор е и мой!
Маркус знаеше, че между тях съществува връзка, която нищо никога не можеше да разкъса. Взаимната им обич бе безусловна и абсолютна.
— Разкажи ми сега за мисията, с която идвате ти и Юлиус Класицианус. Ако трябва да убедите Нерон и Сената да отстъпят, трябва да разполагате с неограничена сума за подкупи. Моето богатство е и твое, знаеш това, Маркус.
Маркус му разказа за плана да осигурят настъпването на промяна, от която ще има полза целият народ на Британия. Оцени предложението на баща си да ползва богатството му за благородната кауза и увери Титус, че никога няма да го използва за лични цели. Когато се сбогува, той беше сигурен, че баща му няма да предаде богатството си в ръцете на Петриус.
Маркус отиде в покоите на Даяна, за да я вземе за вечеря. Остана доволен, че бе избрала елегантна туника в зелено със златиста наметка и златисти сандали с висок корков ток. Косата й изглеждаше по-красива от всякога, освен когато бе разстлана по възглавницата му. Спускаше се на къдрици по гърба й, преплетена със зелени панделки перли.
Когато стигнаха до триклиниума, белокосият Титус Магнус вече се бе излегнал и Маркус остана доволен, че не беше споменал за слабостта му пред Даяна. Тя бе толкова състрадателна, че щеше да се отнася към стария човек с прекалена любезност, а Маркус знаеше, че той предпочиташе да се отнасят към него като към мъж.
Маркус въведе Даяна с такава гордост, че баща му разбра колко дълбоки бяха чувствата му към тази жена. Титус веднага я хареса. Тя бе не само толкова красива, че спираше дъха на всеки мъж, но в светлата коса и светлият й тен имаше такава нежност, че му напомняше на алабастрова скулптура на богиня. Дали бе Венера? Не, това Диана, нейната съименница…
— Добре дошла, скъпа! Надявам се, че моят син ще те направи щастлива.