— Петриус, това е отлично предложение. Тя ще изтърпи смъртното си наказание в Цирка Максимус утре. Ще бъде впечатляващо. Половина Рим ще бъде там, за да наблюдава този акт на справедливост. Ще я превърна в горяща факла.
— А лъвове, бих искал да има лъвове! — Петриус виждаше, че Нерон започва да се възбужда.
— Да, да. Това ще бъде най-впечатляващото състезание, което Рим е виждал. Кой ще стигне по-бързо до нея — огънят или обезумелите от глад животни?
— Как бих могъл да ти благодаря, императоре?
Нямаше нужда да задава този въпрос. Нерон вече бе застанал на колене…
Сънят бягаше от очите на Маркус. Речта му пред сенаторите по-рано вечерта бе впечатляваща. Когато говореше за Британия и Аква Сулис, думите му излизаха от сърцето. Изпитваше пристрастие към тази част от империята, където бе прекарал толкова много години и всеки от сенаторите повярва в искреността на думите му.
Юлиус Класицианус, прокураторът на Британия, приветства речта му по-късно, когато се присъединиха към сенаторите след заседанието. Почувстваха се убедени, че са осъществили мисията си и са успели да убедят Сената да отзове Паулинус от поста губернатор на Британия. Предлагаха се вече нови имена на пълководци, които да го за местят.
По време на вечерята Юлиус каза на Маркус, че е много доволен от свършената работа. Той се познаваше с Петрониус Турпилианус, чието име се споменаваше най-често и който имаше богат военен опит, още повече че бе служил като губернатор на Рим в Галия.
— Това няма да стане скоро, тъй като колелата на бюрокрацията се въртят бавно, но ние ги задвижихме и промяната към добро е неизбежна. Дълбоко оценяваме помощта ти, Маркус. Ако не беше дошъл с мен в Рим, може би нямаше да успеем. Как бих могъл да ти се отблагодаря?
— Като присъстваш на сватбата. Ти ще бъдеш един от малкото гости, които Даяна познава.
— Мисля, че си нетърпелив да се завърнеш при красивата булка.
„Думата нетърпение не може да опише това, което изпитвам. Чувствам се изпразнен от съдържание без Даяна“.
— Утре след състезанията възнамерявам да се върна в бащиния си дом. Не мога да чакам повече, за да се оженя. Ако имаш още нужда от мен, ще бъда щастлив да ти помогна, след като мине сватбата.
— Колко си нетърпелив. Но любовта е толкова преходна, че трябва да я сграбчиш и да й се насладиш, когато е при теб.
Маркус разсъждаваше над думите на Юлиус и разбра, че не е съгласен с тях. „Истинската любов, тази която аз изпитвам, е вечна“, мислеше си Маркус. Изтегна се. Леглото беше празно без Даяна. Не само леглото, той самият се чувстваше празен.
Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки се да прогони болката от самотата. Нейният аромат го преследваше, образът й изпълваше съзнанието му. Болката ставаше все по-силна. Сега с цялото си сърце желаеше да се бе върнал при нея снощи. Можеше да мине и без цирка Максимус, но без нея не можеше. В тишината на нощта, когато се унасяше в неспокоен сън, му се стори, че чува гласа й, който викаше името му.
— Скоро, моя любов, скоро! — прошепна той.
Свивайки се от страх и болка, Даяна постепенно започна да чува разговорите на робите около нея. Говореха за изтезанията. Видя, че много от тях бяха с жигосани букви по челата. Всеки ден призори някои от тях отиваха да работят на мелниците, като веригите им се прикачваха към мелачните камъни — удряха ги с камшик, за да теглят вместо магарета. Други оковани, много от тях момчета, отиваха на полето и работеха до тъмно. Трети изчукваха камък и мрамор по петнадесет часа на ден, за да набавят материал за непрекъснато разрастващото се строителство.
Те говореха за камшици с оловни топки по тях, за риби, нападащи човешката плът, които се отглеждаха в специални езера. Не говореха за бунт. Въстанието, предвождано от Спартак преди стотина години, не бе забравено, но Даяна усещаше апатията и безнадеждността в гласовете им и знаеше, че бунтът никога нямаше да успее.
Всички мечтаеха да бъдат продадени, за да се бият като гладиатори, защото повечето от тях знаеха, че ще свършат на арената при мечките и лъвовете. Но като гладиатори все пак имаха шанс да победят. Говореха за разпъване и за рязане на глави…
Не можеше повече да ги слуша и запуши ушите си. Дали римляните не разбираха колко брутално беше робството не само за робите, но и за самите господари. Не трябваше да идва тук. Знаеше го от самото начало. Изтънченият лукс на шепа хора се купуваше чрез доживотното страдание на останалите. Как можеха римляните да затварят очи и да не чуват страшния звън на мизерията, дрънкането на веригите, плющенето на камшиците, нечовешките вопли на хората, превърнати в животни?