Огромното множество хора я втрещи. Звукът от гласовете им бе толкова висок, че ушите я заболяха, после пресяна да ги чува, усещаше единствено ударите на сърцето си. Не можеше да преглътне, а болката от гърлото бе преминала в гърдите й.
Даяна вървеше, като че ли изпаднала в транс. Нямаше друг път освен напред. Дори и да можеше да извика, никой нямаше да я чуе. Знаеше, че ако започне да се моли за милост, това щеше да издаде слабостта й. Всичко, което й бе останало, беше нейната гордост.
Вдигна високо брадичката си с презрение към палача, който прикрепваше китките и глезените й към високия кол, намазан с катран. Но когато той запали върха му, започна да трепери като лист. Въпреки че бе с лице към императорската ложа, слънцето милостиво я заслепяваше и тя затвори очи, за да се предпази от блясъка му.
Неудобството в гърдите на Маркус прерасна в тревога, когато видя съжалението, изписано по лицата около него. Накрая Нерон проговори:
— Много съжаляваме, че трябва да ти известим трагична новина в този прекрасен ден, генерале. Баща ти е мъртъв, отровен от жената, която те предаде.
— Не! — Отговорът бе толкова силен и твърд, но все още без страдание. Обвиняващите му очи се отправиха към Петриус. Брат му излезе напред и вдигна ръка, за да посочи центъра на арената.
— Това е моят подарък за теб, Маркус.
Той се обърна и я видя. Веднага позна Даяна по красивата руса коса. Беше облечена в любимата си туника.
— Не! — Този път викът му разцепи въздуха. Смесицата от гняв, болка и страх беше ужасяваща. Ледени пръсти сграбчиха сърцето му и го притиснаха, докато дъхът му излезе от тялото.
Маркус изтича до края на ложата и скочи на арената — двадесет и пет фута надолу. Сви краката си в очакване на удара в отъпканата пръст на трасето. Още преди да се изправи, вече тичаше напред. В момента, в който се приземи, вратата на отсрещната страна се отвори и двойка лъвове, държани гладни цяла седмица, се понесе напред.
Тълпата бе вече на крака и изразяваше подкрепата си с диви крясъци. Това се казваше спорт! Състезание с трима участници, кой щеше да стигне пръв до жената — боецът, лъвовете или пламъците.
Маркус притежаваше желязна воля. Той беше човек, който никога не можеше да приеме поражението, дори когато беше лице в лице с него. Извади сабята си и напрегна мощните си бедра, за да измине разстоянието по-бързо.
Маркус и лъвовете стигнаха целта си едновременно. Единият скочи към него, докато другият замахна към Даяна. В момента, в който той нанесе смъртоносния си удар, чу нейния изтерзан вик.
Отхвърли трупа на лъва настрани и заби оръжието си във втория. Смъртоносно ранен, той се свлече от любимата му, но преди това мощната му лапа разкъса гърдите, рамото и гърлото й…
— Маркус…
С ужас забеляза, че косата й вече гореше, запалена от насмоления кол. Той вдигна черните си очи към агонизиращия й поглед.
— Ще те обичам завинаги и след това! — закле се той и замахна с двете си ръце, за да забие сабята в сърцето й…
Глава 28
Сътресението, което тялото на Даяна изпита, й подейства като мълния. За момент имаше чувството, че изгаря, а после се вкочани, като че ли студен вятър премина покрай нея. Тъпанчетата на ушите й щяха да се пръснат. Изпита чувството на полет надолу и се събуди с вик на ужас, като трепереше неконтролируемо.
Първото нещо, което видя, бе кремавите завивки на леглото, в което лежеше. Помисли, че се е върнала в стаята си в Аква Сулис. После почувства силните ръце на Маркус и осъзна, че е в безопасност. Чувството на облекчение беше толкова сладостно…
— Марк… Марк… Маркус! — изхлипа тя. — Имах ужасен кошмар, че ме убиват в Цирка Максимус. Благодаря на Бога, че се събудих!
— Хайде, хайде, успокой се! — дочу тя дълбок успокояващ глас.
— О, Господи, беше невероятно истинско. Само ме хвани, в… ръцете ти се чувствам в безопасност.
Когато усети прегръдката му, потърка бузата си в мускулите на гърдите. Чувстваше ги като твърда скала и се вкопчи отчаяно в него. Дори познатият аромат на тялото я успокояваше. Ръцете му галеха косите й, докато треперенето затихна. С дълбока въздишка прошепна:
— Скъпи, не мога да дойда с теб в Рим! Моля те не искай това от мен, Маркус. Моля те да ме разбереш…
— Лейди Девънпорт, знаете ли къде сте, знаете ли кой съм аз?
Очите на Даяна се разшириха. Погледът й обиколи помещението и бавно осъзна, че това бе стаята на Елизабет в Хардуик Хол. Затвори отново очи, за да се съвземе. Когато пак ги отвори, все още се намираше в стаята с боядисаните в кремаво стени.
— Господи Боже, върнала съм се! — прошепна Даяна. Мъжът, който я държеше, отслаби прегръдката си и се дръпна назад, за да я погледне. Черните му очи пронизваха нейните, като че ли се опитваха да прочетат мислите й.