— Да, наистина се върнахте. Въпросът е откъде? — запита графът на Бат.
Даяна не искаше да е в нейното време, но определено не желаеше да бъде и в Рим. Беше се отървала като по чудо. После разбра, че времето или мястото нямаха нищо общо с нейните копнежи. Това, което не можеше да понесе, бе раздялата с Маркус. Но разбира се, тя не се бе разделила с него. Той бе тук и я държеше в прегръдката си. Марк Хардуик бе Маркус Магнус. Беше убедена в това така, както бе убедена, че тя самата е Даяна Девънпорт. Единственият проблем бе, че той не го знаеше.
Потърси лицето му. С изключение на белега, той изглеждаше абсолютно по същия начин. Познаваше този човек по-интимно, отколкото всяка друга жена имаше право да го познава. Със сигурност той нямаше да повярва на историята й. Даяна пое дълбоко дъх…
— Всичко започна, когато отидох в магазина за антики и намерих римския шлем. Когато го сложих на главата си, се върнах назад във времето, когато римляните са били окупирали Бат. Наричаха го Аква Сулис…
— Зная, че се е казвал Аква Сулис — каза той сухо. — Занимавам се с археология.
Тя му се усмихна.
— Всичко римско Ви очарова, защото всъщност Вие сте живели в Аква Сулис. Вашето име е било Маркус Магнус. Били сте генерал, който обучавал легионерите, преди да ги изпратят да се бият в Уелс.
Графът я гледаше недоверчиво, като че ли имаше работа с лъжец или с някой луд. Изправи се и извиси над нея заплашително.
— Липсвахте месеци наред. Имате ли някаква идея за тревогата и за скандала, които предизвика Вашето изчезване? — Тъмното му лице стана сериозно. — Когато сте готова да ми кажете истината, бих искал да я чуя. — Той тръгна към вратата.
— Ах, Вие, безчувствен, рогат дяволе! Бихте могъл да проявите учтивост поне да изслушате историята ми, преди да ме обявите за луда! Къде отивате? — извика тя.
— Да повикам лекаря, който се грижи за Вас. Цяла нощ бяхте в безсъзнание.
Даяна заби лице във възглавницата. Шокът от всичко, което се бе случило с нея през последните часове, съчетан с факта, че бе откъсната от Маркус така жестоко, беше твърде много, за да го понесе. Очите й се напълниха със сълзи и потекоха по бузите, докато тя тихичко хълцаше:
— Маркус… Маркус.
Когато графът на Бат стигна до вратата, жалният плач на Даяна го спря. Копнежът и тихото отчаяние в нейния глас докосна струна дълбоко в него и като я слушаше да плаче, се върна в детството си — спомни си, че неговата баба го наричаше Маркус…
Лекарят пристигна веднага. Той често посещаваше Марк Хардуик и двамата мъже се познаваха добре. Марк го посрещна на вратата.
— Чарлз, тя дойде в съзнание. Стана съвсем неочаквано. Лежеше като умряла, после така рязко се размърда и бе толкова разстроена, че не знаех какво да правя. Когато се поуспокои, я попитах къде е била и тя ми разказа някаква странна история. Каза, че била върната назад във времето.
— Наистина ли? — запита Чарлз Уентуърт с голям интерес.
— Плаче за някой на име Маркус.
— Това не е ли твоето име, стари приятелю?
— Да, но мога да те уверя, че не плаче за мен. Всеки път, когато се срещнем, имаме големи търкания помежду си.
— Е, нека я погледна. Мисля, че е по-добре да вляза сам. Не трябва да я притесняваме.
Марк кимна разбиращо.
— Ще те чакам долу, Чарлз.
Когато отвори вратата на стаята, той се усмихна на красивото момиче в леглото.
— Добро утро! Аз съм доктор Уентуърт. Не се плашете. Просто искам да се уверя, че сте добре след изпитанието, което имахте.
Още когато я беше видял в безсъзнание, я оцени като красива, но сега, щом съзря очите й с цвят на виолетки, пълни със сълзи, реши, че е поразително красива. Преди да я прегледа, искаше да поговори с нея. Ако можеше да спечели доверието й, може би щеше да му каже къде е била и какво й се е случило.
— Изпитание? Разбирам, че сте ме намерили снощи?
— Да. Марк отишъл в античния магазин горе на хълма снощи, за да вземе римския шлем, който му бяха запазили, и заедно със собственика Ви намерили на пода в безсъзнание. Тъй като сте сгодена за брат му, графът Ви качил в каретата си и Ви докарал в Хардуик Хол. Веднага след това ме извикаха. Прегледах Ви, не открих нищо счупено и посъветвах да Ви сложат в леглото, да Ви затоплят и някой да остане при Вас. Казах им да ми се обадят веднага след като дойдете в съзнание.
След това много внимателно запита:
— Спомняте ли си какво правехте, когато изпаднахте в безсъзнание?
— Спомням си всичко абсолютно точно, докторе. Разхождах се из магазина за антики, когато видях истински римски шлем. Изпитах голямо желание да го разгледам, да го докосна. Не устоях на изкушението да го сложа на главата си. Бях забравила, че съм с перуката си и той се закачи така, че не можах да го извадя. Спомням си, че се почувствах зле, като че ли щях да припадна, но когато политнах, не паднах на пода, просто продължих да падам. Чувствах вятъра да профучава край мен. Всъщност не мога да опиша усещането, не мога да намеря точните думи, но бях върната назад във времето, когато римляните са били окупирали Британия…