Лекарят внимателно я слушаше и наблюдаваше.
— Вчера ли отидохте в антикварния магазин?
— Не. Страхувам се, че не, доктор Уентуърт! — Тя се усмихна замечтано. — Беше през лятото, преди месеци може би. Виждам снежинките как минават покрай прозореца, значи сега е зима.
— Всъщност е ранна пролет. Значи Вие сте припаднали в антикварния магазин през един летен ден, а Марк Ви намира в безсъзнание следващата пролет и нямате никакви спомени за това, което се е случило през тези месеци, така ли?
— О, не, докторе. Спомням си всеки момент! Върнах се във времето, когато римляните бяха окупирали Аква Сулис. Живеех в къщата на Маркус Магнус, генерал на римските легионите. — Тя спря, преди да изрече, че Маркус Магнус и Марк Хардуик са едно и също лице. — Сигурно ме мислите за луда и всичко Ви звучи невероятно!…
— Не, не, лейди Девънпорт. Въобще не Ви мисля за луда. Вие сте убедена, че това Ви се е случило и аз няма да Ви насилвам да го потискате в себе си. Единственият начин да се отървете от тези мисли, е да говорите за тях. Очевидно сте претърпели голяма травма. Чувствате ли се зле?
— Не. Чувствам се доста добре, само може би малко неустойчива. Косата ми как е? — Ръката й посегна към главата. — Цялата ли е изгоряла или само отчасти?
— Няма такова нещо. Косата Ви е много красива. Само ще чуя сърцето Ви. — Той разкопча колосаната бяла нощницата с висока яка, с която беше облечена, за да може да я преслуша.
Даяна гледаше втренчено бялата, абсолютно здрава плът. Пръстите й докосваха рамото и гърлото, където лъвът я бе разкъсал. После продължиха надолу към сърцето, където Маркус бе забил сабята си, за да сложи край на страданията й.
— Като че ли съм цяла! — прошепна разстроено.
— Да, цяла сте — потвърди докторът. — Пулсът Ви е ускорен, но съм сигурен, че ще се нормализира, ако се опитате да се успокоите и да си почивате повече. — Затвори черната си чанта и й се усмихна насърчително: — Утре ще дойда пак.
Когато лекарят слезе долу, намери Марк Хардуик да крачи из хола.
— Не мога да намеря никакъв физически проблем, но очевидно преживява някаква травма.
— Даде ли ти някакво обяснение къде е била от лятото до сега?
— Убедена е, че е била тук в Бат, или в Аква Сулис, както се е наричал градът по римско време.
— Добри Боже, човече, и теб ли се опита да заблуди с тази невероятна история?
— Марк, зная, че ти звучи невероятно, но за нея тази история е истинска. Може би това е бил нейния начин да избяга от някакво положение, което е било непоносимо за нея. Нека да говори. Насърчавай я да го разказва с всички подробности. Това е единственият начин да се отърве от натрапчивите си мисли. Ако някой може да слуша, без да й се подиграва, ще бъде особено целебно. Щом като съзнанието й се освободи от товара, който носи, ще започне да си спомня какво се е случило реално и къде е била през последните девет месеца.
— Ако това е същността на медицината, радвам се, че моята страст е археологията. Не бих имал търпението да бъда лекар!
— Да, но с лейди Даяна трябва да проявяваш именно търпение, Марк. И забрави твоята принудителна, аристократична тактика.
— Аз да принуждавам някого? Та аз съм образец на джентълмен.
Чарлз обърна очи към втория етаж:
— Ще дойда утре.
Когато Марк се насочи към стълбите, срещна готвачката си с поднос храна в ръце.
— Защо не казахте, че младата лейди се е събудила? От вчера не е яла нищо, Ваша светлост. Защо мъжете са толкова недосетливи?
— Никакви лекции, Нора, моля те. Току-що изслушах една от доктор Уентуърт. Аз ще занеса подноса. Благодаря за загрижеността.
Когато графът влезе в стаята, улови върху лицето на Даяна израз на безкрайна тъга, като че ли копнееше за любовта, която бе загубила завинаги.
Болката от загубата на Маркус бе толкова остра, че Даяна мислеше, че ще умре. Всъщност толкова много страдаше за него, че й се искаше да бе умряла. И тогава вратата на стаята се отвори и той влезе. Не можа да си поеме дъх и сърцето й започна да бие лудо.
Защо не можеше Марк Хардуик да си спомни, че едно време е бил Маркус Магнус? Едно време — звучеше като в приказка. Сигурно е нещо повече от приказка? Маркус беше Марк. Той просто не си спомняше. Въпросът бе дали тя искаше той да си спомня?