— Даяна, знаеш ли къде се намираш? — запита той. Гласът му бе дълбок и почти пресипнал. Инстинктивно разбираше, че се нуждае от силата, а не от нежността му. Тя леко кимна. Очите й бяха полудели от страх, дишаше трудно, като че ли животът я напускаше.
— Отговори ми!
— Да — прошепна тя.
— Кой съм аз?
— М-м… Марк.
— Значи знаеш, че си в безопасност. Няма да позволя на никого да те нарани.
Тя протегна ръце, за да усети силата на мускулите по гърдите му, после ги разтвори, сякаш за да премери ширината на раменете му, а после се насочи към силните бицепси, като че ли искаше да се увери, в силата им.
Погледна го.
— Ти си същият — толкова едър, толкова силен. Една голяма сила, изправена срещу злото. Искам да ме прегърнеш!…
„Завинаги“, помисли той.
— Колкото време искаш.
Тя се притисна към него така силно, както и той я притискаше към себе си. Когато топлината на огъня и на тялото му проникна в нея, Даяна се почувства по-добре. Паниката постепенно отстъпваше, треперенето намаляваше и тя тихо и всеотдайно лежеше в прегръдката му.
Както я държеше в скута си, той мислеше как прелъстителната жена отпреди няколко часа се бе превърнала в уплашена млада девойка. Никога преди това не бе успокоявал жена. Чувството да се усещаш силен тежеше. Изглеждаше странно, но докато тя черпеше сили от него, собствените му сили се удвояваха и го караха да се чувства непобедим.
Беше му се доверила напълно. Знаеше, че няма друг, по-подходящ случай, когато можеше да чуе историята й докрай.
— Говори, разкажи ми какво се случи.
— В кошмара ли?
— Не, Даяна, в Аква Сулис.
Намести се в него:
— Маркус и аз се влюбихме. Как да опиша колко дълбоко и всеотдайно бе това чувство? Толкова много неща стояха между нас — схващанията ни, отношението, религията, дори самото време, но нашата любов изплува над всичко. Обвързахме се. Душите ни се сляха.
Тихият ромон на думите й изпълни сърцето му със самота. Никога не бе изпитвал това, което тя описваше. Ръцете му я притискаха все още и тя докосна страната си до твърдите му като скала гърди.
— Той не искаше да отиде в Рим без мен, а Маркус бе човек на дълга. Желаеше да се оженим, но трябваше да получи разрешение от Рим. Беше войник от кариерата и имаше подписан договор за двадесет и шест години служба. — Намести се така, че да усеща ударите на сърцето му. — Бях ужасена, че трябва да отида в Рим. Бях чела за жестокостите на Нерон, затова реших да използвам прелестите си, за да задържа Маркус тук. Разсъждавах така, без да взимам под внимание любовта. Но той трябваше да отиде, така че аз притиснах страховете си и заминах с него. Баща му ме прие като собствена дъщеря. С Титус Магнус се сприятелихме за краткото време, през което бяхме заедно. Маркус трябваше да напусне бащиния си дом, докато двамата с прокуратора използваха влиянието си сред сенаторите, за да отстранят Паулинус от поста губернатор на Британия… — Гласът й замря.
— Колкото и да е ужасно, трябва да продължиш. Повярвай ми, тук си в безопасност. — Устните му докоснаха слепоочието й.
Тя се отдръпна от него и го погледна в очите.
— Аз се доверявах напълно на Маркус. Вярвах, че неговата защита бе единственото нещо, от което имах нужда. Той бе най-силният физически мъж, който историята бе могла да роди, но това не бе достатъчно.
— Продължава, Даяна! — Гласът му бе станал заповеднически.
— Титус бе отровен и обвиниха мен. — Тя заплака и изрече всичко на един дъх. — Хвърлиха ме в затвора за роби, който бе същински кошмар. Мисълта за Маркус поддържаше надеждата жива в мен. Бях сигурна, че ще дойде. Заведоха ме в Цирка Максимус, за да ме екзекутират, докато Нерон наблюдаваше всичко от императорската ложа. Маркус бе там. Сигурно бе научил за смъртта на баща си и в същото време ме видя прикована на арената. — Пое въздух разтреперана и цялото й тяло се разтресе. Притисна се към Марк, като че ли той бе нейното избавление. — Лъвовете, пламъците и Маркус — всички едновременно стигнаха до мен. Маркус ме обичаше твърде много, за да ме остави в агония и заби сабята си в сърцето ми…
Марк затвори очи, съпреживявайки болката й и възкресявайки мъката на Маркус.
— Аз те спасих — промълви той радостно. Даяна спря да плаче и го погледна. — Маркус те е спасил. Когато е пробол сърцето ти, ти си се върнала в нашето време.
— Да.
Тя докосна лицето му, толкова сърцераздирателно познато, толкова обичано. Споделеният момент бе много личен, интимен и принадлежеше само на тях двамата. Тя отново сложи глава до сърцето му, а той нежно я притисна към себе си. Чувстваше се безплътна, разтопяваше се от силата му, която знаеше, че ще пребъде.