Качи се на седлото, преди Тор да може да й помогне.
— Какво се е случило, лейди? — попита той с разтревожен глас.
— Заведи ме вкъщи!
Той видя, че Даяна нямаше желание или не можеше да говори и си помисли, че генералът й бе заповядал да се прибере.
Когато пристигнаха, Даяна отиде направо в банята, за да се изкъпе. Като видя, че е разстроена, Кел изпрати Сила при нея. Робинята завари Даяна да повръща. Даяна се изкъпа, облече кремава туника от фина вълна и се качи в стаята си. Постави тежкото дървено резе на вратата, за да бъде сигурна, че никой няма да я обезпокои, и започна да крачи из стаята в отчаяние.
Трескаво отблъскваше всички мисли за онова, което се бе случило в храма. Беше толкова отвратително, че дори не можеше да помисли за него. Но колкото повече се опитваше да го заличи от съзнанието си, толкова по-бързо мислите й се връщаха обратно. Накрая седна и възстанови в спомените си преживяното в детайли…
Никога нямаше да забрави металния мирис на кръвта, смесена с тамян. Най-страшният момент не бе, когато Петриус се опита да я изнасили, а когато разпра невинното малко агънце и се опита да включи и нея в безсмисленото жертвоприношение. Очите й се напълниха със сълзи и тя заплака тихичко.
Даяна нямаше представа колко бе плакала, но когато погледна към прозореца, вече се бе стъмнило. Изми лицето си и се почувства по-добре, след като бе изплакала пречистващите сълзи. Но вътре в нея остана една тъга, която не можеше да бъде премахната.
Беше доста късно, когато Маркус се върна вкъщи. Беше престоял в болницата целия следобед, като се опитваше да се справи с необичайния брой ранени легионери. Паулинус ги беше върнал в Аква Сулис, за да бъдат възстановени. Знаеше, че по-малко от половината щяха да оживеят. В края на деня дрехите му бяха просмукани от кръв и други мърсотии, така че Маркус се изкъпа във форта, преди да се прибере.
Благодареше на боговете, че Даяна го чакаше. Тя можеше да пропъди неприятностите много по-лесно, отколкото виното или опиата, който беше опитвал. Знаеше, че тя е нещо повече от красиво женско тяло, където може да се загуби. Наслаждаваше се на нейната интелигентност, на чувството й за хумор и на още нещо, което трудно можеше да се формулира. Беше толкова сладка, притежаваше такава неопетнена невинност, която го караше да се чувства толкова отговорен, колкото беше и чувството му за притежание, може би дори повече.
Когато Даяна не го посрещна в атриума, беше разочарован. Каза си, че е доста късно. Надяваше се да го чака, за да вечеря с него, но щеше да разбере, ако вече беше вечеряла. Маркус не мина през банята, какъвто бе навикът му, а отиде направо в триклиниума. Намери само Кел, който го поздрави. След момент на тотално разочарование, на сърцето му олекна. Даяна го чакаше горе.
— Кел, поръчай да донесат вечерята в спалнята ми. Маркус изкачваше по три стъпала наведнъж. Когато отвори вратата и намери стаята празна, сърцето му се сви. Къде, по дяволите, беше тя? Не се виждаха никакви роби, коридорите бяха абсолютно празни. Маркус отиде до стаята, в която тя обикновено спеше. Вратата беше затворена. Щом се опита да я отвори, разбра, че е заключена.
— Даяна, върнах се! — извика той. Не можеше да скрие раздразнението си от факта, че вратата бе заключена и за него. Когато не получи отговор, раздразнението му се превърна в гняв. — Даяна! — извика той силно.
— Иди си! — отговори тя тихо.
„Да си отида? Дали чух правилно?“
— Отвори вратата! — заповяда той. Гневът му все повече се превръщаше в ярост. „Ето какво получавам за това, че й се посвещавам!“ Когато Маркус не чу никакво движение в стаята, разбра, че тя няма да отвори, както бе поискал. Обхванат от бяс, той натисна вратата с рамо и започна да я блъска, докато резето се разцепи и Маркус влезе в стаята с блеснал от недоволство поглед.
Видя колко тиха и бледа бе и разбра, че нещо се бе случило. Сърцето му се сви от страх, когато коленичи до нея.
— Болна ли си? — Гласът му бе разкъсван от емоции.
— Беше ми зле, но сега съм по-добре.
Сърцето му натежа, като си помисли, че може да е заченала, но после логиката му подсказа, че е твърде рано. Нежно протегна ръка, за да хване нейната.
Даяна се сви.
— Не ме докосвай.
— Да не те докосвам ли? — Той повтори думите й със застрашителен тон. Даяна разбра, че навлиза в много опасна територия, но не обърна внимание на предупреждението.
— Между нас има твърде много разлики! — извика тя. — Мразя Рим, ненавиждам всичко, зад което стои Рим! Отвращавам се от римляните!
— Какво те измъчва? Рим е центърът на света. Той е олицетворение на перфектно правителство, образование, култура, философия. Ние, римляните, не сме като обикновените маси, ние сме патриции! Ние сме най-образованите, най-цивилизованите, най-смелите и уважавани мъже, които някога са живели на тази земя.