Даяна му възрази:
— Вие сте раса на брутални и примитивни регенерати. — Държеше медальона от златната монета в ръката си. Хвърли я към него. — Вземи я, тя ме омърсява.
Маркус не обърна внимание на верижката, а взе Даяна в ръцете си.
— В името на боговете, ще те обладая тук.
Тя напразно се бореше. Ръцете му бяха като железни клещи, гърдите му бяха каменна стена на укрепление. Колкото повече се опитваше да му се противопостави, толкова по-големи бяха гневът и страстта му. Занесе я върху леглото и разкъса кремавата й роба. Отхвърли наметката си и свали туниката си.
Погледът на Даяна го предизвикваше — тя лежеше и трепереше от ярост.
— Ако ме насилиш, така както господар робинята, това ще убие любовта ми към теб. Ще докаже, че си брутален, примитивен регенерат и ще станем вечни врагове. — Гласът й бе тих, но излъчващ такава сила, че той се спря.
Маркус прекара мазолестите си пръсти през косата си съвсем объркан.
— Какво се е случило днес? Какво те накара така да се промениш? Говори, жено! — прокънтя гласът му.
Даяна заметна робата върху голото си тяло, седна и сви крака под себе си. Маркус, истински объркан, стоеше край леглото й. Тя внимателно подбираше думите си:
— Когато днес дойдох във форта, ти беше зает и аз влязох във храма. Стана ми зле от бруталното езическо жертвоприношение…
Маркус въздъхна облекчено.
— Заради това ли е всичко? Даяна, не трябваше да ходиш в храма. Сърцето ти е твърде жалостиво, за да разбереш всичко това. Защо мислиш, че досега не съм те водил там?
Даяна поклати глава.
— Не е само кървавото жертвоприношение на животните. Това е голямата разлика между нас. Никога няма да свикна с римския начин на живот. Никога няма да приема вашите вярвания и обичаи. — Тя бе кръстосала ръце около тялото си, за да се защити. Дланите й усещаха меката вълнена материя. — Облеклото, храната и езикът са малките беди, които лесно се преодоляват. Но аз се противопоставям на начина, по който мислиш, на това, в което вярваш, на твоите идеали. Смяташ, че вие управлявате света по висше право. Цялата ви империя е основана само върху властта и потисничеството. Разликите между нас са твърде големи, за да могат да бъдат преодолени.
— Единствената разлика между нас, която има значение, е, че аз съм мъж, а ти жена! Нашите тела си пасват толкова добре, че се превръщаме в едно, когато те любя. Разликите ни изчезват в момента, в който се слеем.
— Не, Маркус. Ние просто оставяме настрани разликите, за да се отдадем на страстта си… Когато не се любим, разликите остават — по-големи от живота дори.
— Това, което изпитвам към теб, е любов!
— Можеш ли честно да кажеш, че не изпитваш никаква похот към мен?
— Да, изпитвам любов и сласт. Една комбинация, която поражда огън. Повечето мъже и жени биха продали душите си, за да изпитат това, което ние имаме!
— Страхувам се, че съм направила точно това — каза тихо Даяна. — Вземи! — подаде му верижката за втори път.
— Цезар е бил най-големият патриции, държавник и генерал, който е живял някога.
— Цезар е бил завоевател, който е заграбвал земите, които не са му принадлежели, и е заробвал хиляди горди, свободни хора.
Маркус взе с неудоволствие медальона, на който бе изобразен Цезар, и прехвърли верижката през врата си. Знаеше, че тя обвинява него, а не Цезар за всичките тези неща, които бяха истина.
Маркус вдигна главата си с гордостта на орел и с цялата смелост, която притежаваше, запита:
— Обичаш ли ме?
Даяна го гледаше втренчено. Думите заседнаха в гърлото й, очите се напълниха с неизплакани сълзи. Застана на колене пред него:
— Маркус, толкова те обичам, че чак сърцето ме боли. — Ръцете й обхванаха врата му и той я притисна към себе си, а сълзите й се стичаха по гърлото му.
— Недей да плачеш, любима, не мога да го понеса! — притискаше я към себе си утешително.
В топлата защитна прегръдка на ръцете му, ужасът от следобеда отслабна. Нямаше да му каже за Петриус, нямаше смисъл. Така или иначе, тези дни той щеше да отпътува.
— Не ме интересува дали си християнка, друид, британка или келтка. За мен си просто Даяна — моето сърце и моя живот. Всъщност има ли значение за теб дали аз съм римлянин? Не мога ли да бъда, просто Маркус?
Преди Даяна да може да отговори, бяха прекъснати от звука на тихо покашляне. Погледнаха нагоре и видяха Кел, който стоеше на прага сред остатъците от разцепеното резе на вратата. Носеше поднос с храна, а на лицето му беше изписано облекчение. Нямаше съмнение, че не знаеше какво да очаква, след като бе съзрял разбитата от генерала врата.