— Проклет да си, римлянино, да гориш в ада! — Сграбчи черната му коса с двете си ръце и впи зъбите си в устната му, докато не потече кръв. — Искам да те убия!
Маркус се засмя с дълбоко задоволство.
— Ах, малка кучко. Обичам те толкова много. Мисля, че успя да ме омаеш с твоето магьосничество. След теб не мога да погледна друга жена. Разбира се, не трябваше да ти казвам всичко това…
Тя диво се притисна към него.
— Да, искам да ми го казваш всеки ден и всяка нощ. Не само да ми го казваш, а и да ми го показваш.
Маркус я положи на мраморния под върху тигрицата. Разпиля косата й върху зелената трева от мозайката. После много бавно и целенасочено й показа колко много значеше тя за него.
Щом Паулинус отпътува на запад заедно с новообучените легиони, Маркус вече имаше няколко свободни седмици, преди две нови кохорти да пристигнат за тренировки. Собствените му войници, които бяха разположени за постоянно в Аква Сулис, също промениха всекидневните си задължения. Корпусът инженери се върна да строи пътища, акведукти и обществени бани на местата, където топлите минерални извори извираха от земята.
Маркус реши, че е дошло време да заведе Даяна на лов за глигани. Една сутрин той я разбуди с целувка в ранни зори и когато тя се сви в него, се пошегува:
— О богове, ти само за това ли мислиш? Ако искаш да отидем на лов за глигани, ставай и се обличай, докато не съм се отказал.
Даяна скочи веднага.
— Днес ли? Днес ли е ловът? — Дори и не се опита да скрие вълнението си. Беше поръчала да й ушият специална туника в стила, в който си представяше, че са ги носили през Средновековието — щеше да я облече върху кожените панталони. Беше светлозелена, с избродиран златен орел. Мислеше си, че ако Маркус имаше орел, щеше да ловува с него. Беше си купила дори ловен златен рог, който щеше да носи окачен на врата си.
Сила сплете косите й на дебела плитка, която зави около главата й. После постави украшение във вид на малка коронка от злато със смарагди. В края на краищата така си представяше отиването на кралски лов…
Тор беше оседлал кобилата и я чакаше, когато тя отиде в конюшнята. Остави се той да я вдигне на седлото, когато чу кучетата да лаят. Маркус вече беше възседнал своя кон Траян, а кучетата Ромул и Рем се въртяха около него възбудени, когато тя влезе в двора.
— Диана, ти наистина си богиня на лова днес.
— Къде са другите?
— Кои други?
— Не можеш да отидеш сам, твърде опасно е.
— Имам кучета и още един кон. Това е всичко, което ми е необходимо за лова на глигани.
В стомаха й пропълзя чувство на страх. Нямаше пушка, нито арбалет, нито хрътки, нито помощници.
— Не се страхувай, любов моя. Ще те пазя! — закле се той с неосъзната арогантност.
Даяна изпъна рамене.
— Да се страхувам? Не ме е страх. С цялото си сърце ти вярвам, че ще ме опазиш невредима. — Искаше й се самата тя да се чувства толкова смела, колкото бяха думите й. — Обичам приключенията! — извика Даяна и препусна към гората.
Още преди да бе навлязла навътре, Маркус я настигна. Трябваше да намалят хода си. През високите дървета струеше слънчевата светлина, червените и жълти есенни листа като че ли горяха в огън. Там, където дърветата се сгъстяваха и светлината не можеше да проникне, беше твърде мрачно.
Даяна се движеше колкото се може по-плътно до Маркус. Разбираше, че гората е изпълнена с невидими опасности, защото ясно дочуваше животните да чупят клони и различаваше следите им по падналите листа. Маркус държеше под контрол кучетата със строги заповеди. В противен случай, те щяха да последват първия елен, когото подушеха.
Въздухът беше изпълнен с миризмата на бор и папрат, Чуваха се песните на дивите птици — някои просто свирукаха, други издаваха крясъци, предупреждаващи за опасност. Маркус очевидно познаваше пътеката, така че Даяна преглътна притесненията си и го последва. Стигнаха до една просека, заобиколена от масивни букови гори и там, голям като живота, беше застанал див глиган и риеше, за да търси жълъди.
Маркус го видя, много преди глиганът да го усети. Махна с ръка на кучетата, за да не лаят. Следващият сигнал ги прати да дебнат. Даяна спря да диша. Животното бе толкова грозно, че гърлото й се стегна от страх. В този ужасен момент й се искаше да не бе идвала на лов. Нещо повече, искаше й се никога да не бе предлагала на генерала подобна авантюра. „На Маркус не му трябва оръжие; кучетата му ще разкъсат глигана.“
Преследването започна моментално. Глиганът тичаше бързо, въпреки тежкия корем и късите крака. Даяна с ужас наблюдаваше как той се опитваше да прободе кучетата с острите си зъби. Кобилата й бе толкова нервна, че започна да вдига главата си нагоре, а ноздрите й се разшириха. Даяна хвана здраво юздите й, за да не побегне. В този момент Маркус слезе светкавично от коня си и се втурна подир кучетата.