— Гордея се с този път! Проектираха го моите инженери, а моите роби го построиха. Простира се чак до Линдъм на разстояние над двеста мили.
На Даяна Линдъм й звучеше много като Линкълн и изведнъж осъзна, че този път, който тръгваше от Бат и Ексетър и стигаше до Линкълн, все още се използваше и по времето на крал Джордж. Слезе от коня и благоговейно постави ръката си върху един от камъните от настилката.
— О, Маркус, това е известният път Фос, може би най-популярният в Британия. Само няколко дни, преди да попадна във вашето време, си спомням, че стоях на пътя Фос и имах някакво невероятно усещане за безвремие. Удивлявах се, че построеното от римляните, все още се използва.
Маркус се беше втренчил в нея. Чувстваше се малко особено от това, което й минаваше през главата. Повечето от думите, които казваше, имаха смисъл. Само понякога нещата, които говореше, бяха извън обхвата на възможното — той не можеше да приеме разказите й за истина. Защото ако го направеше, възможността тя да изчезне така бързо, както се бе появила, щеше да го преследва непрекъснато.
— Цветът на този камък е толкова красив. От Бат е, имах предвид Аква Сулис?
Той се изсмя.
— Знам. Притежавам почти всички каменни кариери.
Даяна бавно се изправи и се втренчи в него, като че ли виждаше призрак пред себе си. Когато той произнесе думите „каменни кариери“, нещо щракна в мозъка й. Възможно ли бе Маркус Магнус да е „графът на Бат“?
— Какво има? — запита той.
— Нищо — отговори бързо тя. Идеята бе толкова фантастична, че бе невъзможно да я сподели. Опита се да я отмине, но когато крадешком поглеждаше към тъмния горд профил, чувството отново се връщаше. Изведнъж си спомни, че когато за първи път го видя в двуколката, го взе за графа на Бат, който играе някаква странна игра. Марк Хардуик… Марк… Маркус…
Той я заведе до брега на реката и разгъна един пергамент:
— Следващият проект е мостът. Нека ти покажа чертежите.
— Не! Не ми ги показвай. — Даяна се опита да си припомни за момент двата бряга на Ейвън и допълни: — Ще се простира над водата там, където сте построили преливника. Ще бъде висок мост с красиви каменни арки. Мога да ти кажа и колко ще бъдат.
— Разглеждала си чертежите ми! — обвини я той.
— Маркус Магнус, имаш обяснение за всичко! Не съм разглеждала чертежите ти. Този мост все още съществува в моето време. Нарича се мостът Пълтени. Един от съвременните архитекти претендира за авторство, но очевидно е откраднал твоите идеи.
Маркус присви очи.
— Това са то модерните времена!
Даяна го погледна и разбра, че той не желаеше да повярва на онова, което тя казваше. Бяха прекалено влюбени един в друг. Твърде силно беше чувството, че се притежават един друг, за да приемат, че нещо можеше да ги раздели, особено времето, което летеше толкова бързо…
Беше великолепен есенен ден, вероятно един от малкото оставащи приятни дни през тази година. Затова продължиха разходката си покрай брега, докато намериха закътано местенце, където природата като че ли бе решила да си направи буен пир, преди дългият сън на зимата да покриеше света.
— Взел съм храна — съобщи Маркус.
— Аз пък донесох плоча и калем!
Маркус се възпротиви:
— Нямах това предвид.
Слязоха от конете и ги вързаха. Даяна постла пелерината си и седна с гръб към брега. Водата пееше, като че ли изразяваше щастието си, че подскача от камък на камък в това очарователно място. Чуваше се непрекъснатото жужене на пчелите, които събираха мед от ароматните цветя. Лястовички се стрелкаха през реката да ловят насекоми.
Маркус разстла голяма ленена кърпа, в която бе увито месо от елен и няколко печени гълъба. Извади още хляб, сирене и маслини, без които не можеше нито една римска трапеза. Нямаха чаши и Маркус й показа как да пие от шишето — това занимание се превърна във весела игра. Смехът стана толкова интимен, че насочи мислите им към правенето на секс…
Изпънаха се на земята така, че да могат да се наслаждават напълно на целувките си. Когато Маркус махна брошката, захванала туниката й, тя възрази:
— Маркус, не мога да легна тук на откритото гола.
— Няма да си гола, можеш да сложиш моя медальон.
— Извинявай, че разкритикувах един от вашите герои. Прощаваш ли ми? — попита тя, прокарвайки пръст по благородния профил на Цезар, който беше изсечен върху монетата медальон.