— Да, сутринта. И вдигнаха страхотна олелия, защото заел половината Корито.
— Да го използваме тогава. Искам да направя електроенцефалограми на пет-шест от най-сериозните случаи. Симптоматичният комплекс няма значение. Всъщност ще смесим психичното с физиологичното. — Крейн се протегна и разтри кръста си. — Пие ми се кафе. А на теб?
— Разбира се. Ако нямаш нищо против да ми донесеш. — Тя се намръщи и посочи с палец към вратата.
— А, да. — Той беше забравил за морския пехотинец, поставен на пост пред временния лазарет. По заповед на Спартан мъжът беше придружил Бишоп до класифицираната секция и щеше да я придружава всеки път, когато излезеше от стаята. Тя очевидно не беше доволна, че има детегледач. — Ей сега ще се върна.
Крейн излезе от лазарета, кимна на командоса и тръгна по коридора. Все още се чувстваше странно, че има почти неограничен достъп до цялата База. Въпреки че оставаха множество затворени врати, през които средното му ниво до класифицирана информация не му позволяваше да влиза, по време на медицинските прегледи през последните двадесет и четири часа се беше нагледал на достатъчно лаборатории, технически средства, кабинети, жилищни помещения на екипажа и работилници.
Същото се отнасяше и за местата за почивка. Кафенето на четвърта палуба и масите и столовете стигаха само за десетина души. Крейн обаче установи, че печеното месо е хубаво като онова, което поднасяха в кафенето на Таймс Скуеър.
Влезе, отиде до бара и поръча, благодари на жената, сложи малко мляко само на своето кафе, защото Бишоп обичаше нейното черно, и тръгна към вратата, но звукът на повишени гласове го накара да спре.
Около маса в отсрещния ъгъл на кафенето седяха няколко мъже с различни професии — двама в задължителните бели престилки на учени, третият в работен комбинезон на техник и четвъртият в униформа на офицер с нисък ранг. Бяха доближили глави и тихо разговаряха, когато Крейн влезе. Той не им обърна внимание и предположи, че обсъждат трагедията със Стъклено топче Едно, но за краткото време, докато поръчваше кафетата, разговорът очевидно беше прераснал в спор.
— Откъде знаеш? — попита по-високият учен. — Това е изключителна възможност за човечеството, най-важното откритие, правено досега. Окончателното доказателство, че не сме сами във вселената. Не можеш да го пренебрегнеш и да заровиш главата си в пясъка.
— Знам какво видях — троснато отвърна техникът. И какво чух. Хората говорят, че не трябва да го намираме.
Ученият се изсмя подигравателно.
— Не трябва да го намираме?
— Да. Станало е случайно. Още е рано.
— Ако ние не го извадим, ще го направи някой друг кресна офицерът. — Нима искаш китайците първи да пипнат технологията и да я превърнат в оръжие?
— Каква технология, по дяволите? — отново повиши тон техникът. — Никой няма абсолютно никаква представа какво има там долу!
— Господи, Чъки, говори по-тихо — каза вторият учен и нервно разбърка кафето си.
— Аз работя със стражите — рече първият учен. — Знам на какво са способни. Това може би е единственият шанс да общуваме с друга форма на живот!
— А аз току-що приключих с опаковането на останките на Стъклено топче Едно — сопна се Чъки. — Вижте какво стана. Сферата е смачкана до неузнаваемост. Трима от приятелите ми са мъртви. Казвам ви, не сме готови за това. Работим върху неща, които не разбираме.
— Случилото се със Стъклено топче Едно е ужасно — каза първият учен — и има за какво да скърбим. Но не позволявайте на скръбта да ви заслепи и да не видите по-важния въпрос — защо сме тук долу. Без риск няма напредък. Посетителите очевидно искат да ни помогнат. Могат да ни научат на толкова много неща.
— Откъде знаеш, че искат да ни научат на нещо? — попита техникът.
— Ако видиш колко красиви са маркерите.
— И какво от това? И черната пантера е красива, до момента, в който те разкъса.
Ученият го погледна пренебрежително.
— Сравнението е неуместно.
— Да бе! Предполагаш, че те са дружелюбно настроени. Мислиш, че знаеш всичко. Нека да ти кажа нещо. Природата не е дружелюбна. Собствената ни планета е пълна с форми на живот, които се опитват да се убият една друга! — Чъки отново повиши тон.
— Не обвинявай други за недостатъците на нашата планета — каза първият учен.
— Може би те са заровили такива неща на планетите в цялата вселена. — Чъки пребледня и ръцете му се разтрепериха. — Ние ги разкриваме и те изпращат сигнал до господарите си, които ще дойдат и ще ни унищожат. Много ефикасна система за премахване на потенциални конкуренти.