— Насам — обади се Джей Ди и насочи Итън към поредното стълбище в централната сграда. Стените бяха изрисувани с графити девизи в червено, бяло и синьо, сред безмълвните призиви на които имаше и твърдения като: Няма да умрем, този свят е наш и Утре е нов ден. Итън се зачуди дали хората, надраскали тези надписи, още са сред живите.
Качи се по стълбите след Джей Ди, а Дейв Маккейн и Роджър Пел вървяха по петите му. На следващия етаж докторът спря и почука на врата с номер 227 на нея. Точно преди тя да се отвори, нещо изсвири над главите им — толкова бързо, че остана практически невидимо, просто мярнал се силует на намацан в жълтеникаво и кафяво триъгълник, който разрязваше атмосферата и изчезна, и всички освен Итън трепнаха. Той беше уморен да бяга и ако му предстоеше да умре днес, възнамеряваше да срещне съдбата си, без да се присвива пред нея.
Вратата се отвори и през процепа надникна жилест, бледен тип с рошава и къдрава червеникава коса и рижава брада. Носеше очила, залепени с изолирбанд. Лупите уголемяваха сивите му очи. Беше облечен в мръсен гащеризон и риза на кафяви карета и притискаше към хълбока си клипборд с прищипан на него бележник с жълти листа, на които Итън мерна редове с числа. Отляво на устните му се поклащаше силно надъвкан молив.
— Здрасти, Гари — поздрави го Джей Ди. Посочи му Итън. — Имаме ново попълнение.
Мъжът с уголемените очи огледа момчето. Червеникавите му вежди отскочиха нагоре. Попита:
— Паднал си в някаква кал, а?
Итън кимна.
— Нов ли имаме? — разнесе се женски глас иззад Гари, който носеше пистолет в кобур на кръста също като Джон Дъглас. — Дайте да го видя!
Гари отстъпи встрани. Джей Ди пусна Итън да влезе първи в апартамента. Зад бюро вътре в стаята седеше жена, на стената зад нея висеше голяма експресионистка картина с галопиращи през ливада диви коне. Налепено в геометрична шарка тиксо укрепваше стъклената плъзгаща се врата, която водеше към терасата и гледаше към далечните планини, взривили се зад Итън неотдавна. На пода беше застлан пурпурен килим, в стаята имаше също и две кресла, масичка за кафе и кафяв диван. Всичко изглеждаше като измъкнато от вехтошарска лавка, но поне правеше жилището удобно. Или целта не беше такава? На отсрещната стена бяха окачени на стойка три пушки, едната — с оптичен мерник. Имаше и няколко маслени лампи, чиито фитили горяха ниско. На кресло пред бюрото седеше втора жена и тя също държеше клипборд с прикрепен на него жълт тефтер, изпъстрен с числа. Очевидно в момента се провеждаше някаква среща, включваща разбор на суми, и когато Итън се приближи, остана със силното впечатление, че резултатът от сборовете не клони на хубаво.
И двете жени се изправиха, сякаш беше заслужил уважението им. Каза си, че навярно е така — най-малкото беше стигнал дотук, без да го убият нито горгонските чудовища, нито войниците на мъглявите. От двете жени тази зад бюрото беше по-възрастната. Носеше светлосиня блуза и сиви панталони, а шията ѝ красеше огърлица от тюркоазени камъни със сребърно разпятие в средата. Каза:
— Какво си имаме тук?
Присви тъмните си очи и стрелна с поглед Джей Ди.
— Човек е… — увери я докторът, отговаряйки на незададения ѝ въпрос. Но сякаш остави мисълта си недоизречена, а на Итън почти му се счу „… поне доколкото мога да преценя“. — Има обаче един проблем. Той не си знае…
— Казвам се Итън Гейнс — заяви момчето, преди Джей Ди да успее да довърши предупреждението си.
— … историята си — продължи докторът. След като Дейв и Роджър влязоха, Гари затвори вратата на апартамента. Шумът от кипящата навън трудова дейност остана приглушен. — Итън няма спомени нито откъде идва, нито къде са родителите му. Той е… да го кажем така… загадка.
— Хана го забеляза през бинокъла си — додаде Дейв. Гласът му не беше толкова суров, но все още говореше рязко. Свали си бейзболната шапка, под която се показа кестенява коса, цялата в многобройни завъртулки и с прошарени участъци на слепоочията. — Аз взех решението да идем да го спасим. Нямаше време да докладвам нито на теб, нито на някой друг.
— Подвиг или лудост, как смяташ? — Обади се жената зад бюрото, говореше на Дейв с нотка на раздразнение, сякаш ценеше живота му повече, отколкото каскади на седло из бойното поле. Отново спря поглед върху момчето и му заяви: — Итън, аз съм Оливия Куинтеро. Водя се за нещо като водач тук. Поне хората ме убеждават, че съм. Предполагам, трябва да те приветствам… с добре дошъл в „Пантър Ридж“.