— Ям месо.
— Тук, в комплекса, се оправяме с подръчни средства. Справяме се или минаваме без даденото нещо. Най-често караме без него. Но продължаваме нататък…
„Защо!?“ — запита се Оливия още докато изричаше тези думи. „Какво е нещото, което ще промени положението в крайна сметка?“ Бързо изтри тези въпроси от мислите си. За момента не виждаше също така и смисъл да споменава, че се случва нощем истинският Ад да сполита останките и руините на тази Земя.
— Дейв, заведи го в столовата. Нахрани го. Намери му място за спане.
— Добре — отвърна Дейв с каменно изражение. — Поредното щастливо попълнение в малкото ни семейство!
— Колко души живеят тук? — обърна се Итън към домакинята си.
— Сто и двадесет според последното преброяване. Бройката се променя от време на време.
Погледът на Итън подскочи към жълтия тефтер на бюрото. Вгледа се в записаните там числа — задраскани и нанесени наново с нервна ръка.
— Това не са хора — поясни Оливия, забелязала интереса му. — Това са наличностите ни. Тук сме от близо две години. Запасите ни свършват.
— Храната и водата? — уточни Итън.
— Консервираната храна и бутилираната вода — запасите ни и от двете са прекалено малки. Това е и причината да започнем да ядем конете, а на дъждовната вода нямаме вяра. Та така стоят нещата — завърши Оливия.
„Лоша работа“, помисли си Итън. В дълбините на очите ѝ виждаше какъв край се очертава. Тя сякаш прочете мислите му и отново погледна към Дейв:
— Вземи го и иди да го нахраниш. Итън, ще се видим по-късно. Става ли?
Той кимна и Дейв и Роджър го изведоха от стаята и затвориха вратата.
Джон Дъглас остана вътре, Кати Мейсън се върна на мястото си, а Гари Рууса хвърли един поглед към клипборда си и жълтия тефтер с всичките нанесени в него гибелни числа. Оливия седна, но си знаеше, че има причина докторът да се забави, така че попита:
— Какво има?
— Интересен младеж — уточни Джей Ди.
— Не ми се ще и да мисля какво трябва да е преживял. Но и други са минали през същото. Прибрахме и други оцелели преди няколко дни, нали?
— Така е. Трудно е да се опазиш там, навън, но не е невъзможно — докторът се намръщи. — Просто… ще ми се да разполагах със свястно лабораторно оборудване. Да имаше някакъв начин наистина да подложа Итън на сериозен преглед.
— Защо? — Оливия стисна зъби и преглътна притеснено. — Понеже смяташ, че може да не е съвсем…
— Мисля — прекъсна я Джей Ди, — че е човек и че е чист. Но също така смятам — и нека това си остане в тази стая, моля — че е преживял някои контузии, които… е, не знам как тъй е в състояние да ходи с всичките синини, които са скрити под дрехите му. И поне по моето скромно мнение несъмнено би следвало да има тежки вътрешни контузии. Смятам, че го е помела силна взривна вълна. Просто… цялата тази работа е много странна, нали разбираш, дето е толкова…
— Жив? — довърши вместо него Оливия.
— И това също — призна Джей Ди. — Гледано отвън, явно има масивна контузия на гръдния кош. Това само по себе си стига да… — той сви рамене. — Но няма как да дам твърдо заключение, понеже не мога да прегледам младежа, както си трябва.
— Тогава направи каквото ти е по силите — посъветва го Оливия, без да отклонява очи. — Наблюдавай го. Ако се окаже, че е някакъв друг вид форма на живот… достатъчно добра да премине физиологичния разтвор… тогава е по-добре да го узнаем бързичко. Така че го следи внимателно, чу ли?
— Чух — Джей Ди тръгна към вратата.
— Дръж си пистолета зареден — напомни му Оливия, докато насочваше вниманието си към сметките за намаляващите запаси и идеите как да разпределят порциона, които ѝ бяха предложили Кейти и Гари — и двамата счетоводители в предишния свят.
— Непременно — отвърна тежко Джей Ди и излезе от стаята под лепкавите слънчеви лъчи.
Три
Дейв и Джей Ди гледаха как момчето хапва малка купичка яхния с конско месо на маса в стаята, която служеше за столова. Храненията като цяло бяха планирани така, че да не претоварват тримата готвачи, които правеха всичко по силите си с наличните продукти. Налагаше се храната да се готви отвън, на открит огън, след това да се внася вътре. Зад двойните ключалки на вратите на склада консервираните храни намаляваха, а бутилираната вода практически се беше изчерпила. Следобедната светлина се процеждаше през два укрепени с тиксо прозореца. По масите бяха разпръснати няколко маслени лампи и фенери на свещи. Помещението имаше унил вид, но на едната стена някой беше написал с яркочервена боя Ще оцелеем! и боята беше намацана с такава яростна — или трескава — решителност, че чак се беше разтекла на червени струйки до настлания с линолеум под.