Момчето лапаше, все едно не е виждало храна. Бяха му дали хартиена чашка с три глътки вода и му бяха казали, че това е цялата му дажба, така че си я разпределяше внимателно. Конската яхния обаче бързо свърши.
— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Джон Дъглас.
Итън спря облизването на купичката, за да стори заръчаното от доктора.
— Болят ли те дробовете?
— Малко са схванати. И ме наболява ето тук — отвърна момчето и докосна средата на гърдите си. След което отново се зае да обира всяко парченце месо, което пръстите и езикът му можеха да открият.
— И вратът те наболява, предполагам.
— Мъничко.
— Изненадан съм, че не те боли повече — докторът потри брадичка.
За разлика от повечето мъже, той се опитваше да се бръсне колкото се може по-често и използваше дезодорант. И като младеж бе подхождал придирчиво към вида и навиците си, и после — като възрастен в предходния свят. Сега му беше по-трудно, а и нямаше обяснение защо му е да се придържа към колкото се може повече от старите си навици, но той беше човек на реда и порядките и това запазваше връзката му с онази личност, която бе представлявал навремето. Най-вероятно освен това опазваше здравия му разум и желанието за живот.
— След подобни травми — предположи — бих се усъмнил, че ще си способен да ходиш, а не да тичаш. Но пък ти наистина си съвсем млад. На петнайсет, бих предположил. И все пак… — докторът замлъкна, неспособен да стигне до никакво заключение по случая, не и без сериозни лабораторни изследвания, и този факт го притесняваше особено много. Макар да беше убеден, че момчето е човек. Почти сигурен. Физиологичният разтвор определено не му подпали кръвта и не го принуди да се обърне на бодливо чудовище или на виещ паякоподобен кошмар, както се беше случвало при предишните тестове на затваряни в стаята тъй наречени „човеци“.
— И все пак — изръмжа Дейв, който всъщност не възнамеряваше да се тросва — историята ти е… да речем… преебана.
В предишния си живот беше работил като зидар, също и като бияч в бар с кънтри музика тук, във Форт Колинс, и въобще си беше корав отвсякъде пич, който нямаше против да се включи във всяко меле, където имаше нужда от физическа сила и юмруци. Но Дейв Маккейн не си хабеше думите. Имаше мръсотия под ноктите, косата му беше мръсна, в бръчките по лицето му се беше събрала чернилка и приемаше задълженията си в крепостта — това последно убежище — много, много сериозно.
— Ако си нямаш спомени, откъде знаеш за горгоните и мъглявите? Защо и това не ти се е изтрило от ума?
Итън отпи от чашката с водата. Посрещна погледа на Дейв.
— Предполагам, че нямам спомени за повечето неща, но това… знам, че те се бият.
— Значи знаеш и как е започнало всичко? Помниш го? Онзи ден?
Итън се съсредоточи. Не напипа никакви спомени. Отпи отново от водата и с език подръпна заседнала между зъбите му нишка конско месо.
— Не, не си го спомням.
— Трети април преди две години? — уточни Дейв.
Скръсти ръце върху масата, завладян от спомена как заедно с жена си и двамата си синове се моли на кухненска маса, съвсем подобна на тази тук, в малката къщичка на няколко мили от комплекса и на цял свят разстояние. Няколко месеца след като се настаниха тук Дейв излезе рано една заран, яхна сивия си кон Пилигрим — предизвикваше съдбата и сигурно си просеше самоубийството. Пришълците не се сражаваха особено дълго на едно и също място, но нямаше как да се определи кога ще се върнат. Бойните полета се местеха и конфликтът така и си оставаше неразрешен. Поне доколкото Дейв знаеше, навсякъде по света беше същото.
С Пилигрим препусна до парцела, който заедно с Черил притежаваха, и постоя до кратера, където лежаха овъглените останки на къщата. Долу на дъното видя парчета от същата онази кухненска маса и след това се беше извърнал встрани да повърне, а после се качи отново на коня, понеже сега дом му беше „Пантър Ридж“, а Черил и момчетата бяха мъртви. И… един горгонски кораб се задаваше нататък, цепеше жълтеникавия въздух, което означаваше, че мъглявите също се навъртат някъде наоколо.
— Трети април — повтори и Джей Ди и се удави в спомени и чувства.
Мислеше си, че е надмогнал тази болка, но явно не беше — все едно му смазаха сърцето с чук. Болка имаше предостатъчно, за всички. Жената, с която бе прекарал трийсет и две години, умря тук, в апартамента им, през март. Беше я гледал как постепенно изтърва юздите на ума си, плаче за мама и татко и трепери като малко дете, когато извънземните се сражаваха в района и техните взривове разтрисаха земята. Дебора беше спряла да яде и просто се стопи — жертва на угасналата надежда. Джей Ди се опита да я храни насила, стори всичко по силите си, но ден след ден тя прекарваше в леглото, втренчена в петносания таван, и онази част от нея, която познаваше радостта и свободата, вече си беше отишла. И една вечер, докато седеше до нея в заревото на маслената лампа и държеше ръката ѝ в сгъстяващия се здрач, Дебора го беше погледнала с уморените си, просълзени очи и му зададе едничък въпрос с гласа на дете, което умолява баща си: „В безопасност ли сме?“.