Бийл попита:
— За кога може да приготвите хеликоптера?
— Моля те… ще измислим нещо. Не е задължително да…
— Хеликоптерът. Кога може да го подготвите?
Отне известно време да получи отговор, понеже Ванс Деримън беше сплел пръсти и мачкаше кокалчетата си и не искаше да се предаде. Президентът чакаше.
— Плюс-минус два часа — каза началникът на кабинета накрая. Изглеждаше, сякаш сблъсъкът на интереси ще го разкъса всеки момент, но осъзнаваше, че главното му задължение на тази длъжност бе да се подчинява. — Доста време мина, откакто Гарет или Нилсън са летели. Ще ми се първо да ги вкарам в симулатора.
— Направи го — съгласи се Бийл. Ясно беше, че това не е одобрение, а заповед.
— Ако не успея да ви разубедя през следващите два часа — каза му Деримън, — идвам с вас. По този въпрос не искам да се спори!
— Няма да споря, но съм взел решение. Заредете хеликоптера, подгответе пилотите и вземете каквото е необходимо. Нека проверим какво има в С4.
— Благодаря ви, сър — каза Итън. — И на теб също!
Това се отнасяше за Джеферсън Джерико — и той беше решил да се качи на хеликоптера. След като стигна чак дотук, нямаше намерение да пропуска края на приключението, без значение колко голяма опасност ги чакаше. Беше сигурен, че Дейв се чувства по същия начин, може би и Оливия също.
Имаше много за вършене. Президентът Бийл ги освободи и те излязоха от апартамента, за да се подготвят за пътуването към неизвестното.
Тридесет и две
Мощен трактор извлачи тъмнозеления „VH-71 Кестрел“ от хангара му до площадката от западната страна на Бялото имение. Тази версия на „Марин Уан“ се разпознаваше само по идентификационния номер — AA3 — встрани от кокпита. Малки сини лампички очертаваха площадката за кацане. Северозападният вятър бе натежал от киселинната миризма на отровния дъжд. Облаците се сгъстяваха с коварен план да затъмнят поне отчасти последните слънчеви лъчи, и светлината бе придобила мрачно сив оттенък.
Пътниците вече се бяха качили на борда. Заедно с президента Бийл и Ванс Деримън щяха да летят Фоги Уинслет, Итън, Дейв и Оливия, а в задната част на кабината седяха двама униформени морски пехотинци с каски, въоръжени с деветмилиметрови картечни пистолети „Колт“ и осколочни гранати.
Седалките бяха тапицирани с бежов плат, по протежение на лявата стена имаше и два дивана в същия цвят. Прозорците бяха закрити с тъмносини завеси. На тавана грееха осветителни пръчки. Имаше и малка маса с лампа на нея. Абажурът, както забеляза Итън, все още беше покрит с пластмасовия предпазител срещу прах. Президентският печат красеше подлакътника на мястото за президента.
Не след дълго се разнесе ниското бучене на включените да се загряват три турбодвигателя. Шумът се усилваше бързо. Пътниците не си говореха — това пътуване щеше да е изпитание за нервите и никой нямаше настроение за приказки. Двамата пехотинци бяха доброволци за мисията, а пилотите — Гарет и Нилсен — бяха пилотирали транспортни „Супер Сталиън“ от самолетоносачи в Ирак. Всички си знаеха задълженията и се държаха професионално, макар че от последния полет на пилотите беше минало толкова време, че те искрено се зарадваха на упражненията в симулатора.
Дейв дръпна настрани завесата и надникна навън. Отвъд прозореца се простираше мътно и заплашително небе, но светлинното представление на бойните кораби бе секнало. Или битката беше приключила с разгрома на едната страна, или сражението се бе изнесло много далеч.
Всички бяха закопчали коланите. Гласът на Гарет се разнесе по интеркома:
— Три минути до излитане, дами и господа. Добре дошли на борда, за нас е привилегия да ви служим!
За негова чест, звучеше стабилно и напълно необезпокоен от идеята да излети с „Марин Уан“ в пастта на извънземния враг.
Перките се завъртяха. Конструкцията на хеликоптера приглушаваше шума им до слабо бучене, така че да позволява на президента да се занимава с работа по време на полет.
Макар че не се водеха разговори, за Итън беше достатъчно да се съсредоточи и да „чуе“ мислите на всекиго като глас в тъмна стая. Огледа пътниците и те го заляха с цяло цунами. Дали съществуваше човешка емоция, която да не лети с този хеликоптер? Извънземното направи най-доброто по силите си: облегна се назад, затвори очи и остави другите в уединение, а на себе си даде възможност за почивка.
Кестрелът се издигна гладко от площадката си и се понесе над Бялото имение. Придържайки се точно под облаците, направи завой на югоизток и полетя към крайната си цел със сто и седемдесет мили в час.