— Не се опитвай да говориш като него — скара му се Ники. — Ти не си същият. Не се преструвай!
— Ох. Да. Добре — той кимна. — Права си, никога не бих могъл да стана като него.
— По някаква конкретна причина ли идваш?
— Да, така е. След няколко часа ние с Дейв и Оливия заминаваме. Ще летим с президента Бийл на хеликоптера му до Зона 51. Е… до място на име С4. Там се намира изследователски комплекс с извънземни артефакти… — Итън реши да опрости обяснението. — Разни неща, свалени от летящи чинии, които са се разбили. Смятам — надявам се — там да има нещо, което да мога да използвам.
— Искаш да кажеш… като… бластер например?
— Не съм сигурен, че бластер би спрял тази война, но ще взема оттам каквото мога.
— Хм — промърмори Ники. Мина малко време, преди тя да заговори отново, и Итън чу думите още като се оформяха в ума ѝ.
— Всъщност… това е готино.
Извънземният не знаеше къде да спре сребърните си очи. Наясно беше, че те ужасяват събеседничката му. Едно беше „доста яко“, но две ѝ идваха в повече.
— Какво означават онези букви на гърдите ти? — попита Ники. — Защо са се появили? И защо, когато си пипнеш кожата, тя става сребърна?
Всичко идваше от по-висшата сила, помисли си Итън. Трябваше да му напомня, че е на служба на тази сила и въпреки че носеше костюм от кожа, не му беше позволено да вярва, че е един от местните дори за момент.
— Генерал Уинслет носи на гърдите си цветни ленти, които показват в какви битки е участвал или какви медали е получил — обясни миротворецът. — Тези пък са моите. Всеки символ си има значение и заедно те изписват моята цел, което на ваш език ще рече „Пазител“.
— Виждала съм подобни руни и преди. Не са ли от Земята?
— Много са древни. Предполагам, че са намерили по някакъв начин пътя си и до този свят, може би в катастрофирал кораб или като подарък. Сигурен съм, че има и други символи, които сега се смятат за древни или на неизвестни езици. Съжалявам… знам, че това звучи малко… — той потърси нужната дума, но му хрумна само: — „странно“. Що се отнася до кожата ми — тази на Итън — която става сребърна при докосване… Струва ми се, че това е химическа реакция.
„Живата тъкан преминава в такава, която поддържам чрез собствената си жизнена сила“ — каза си той, но не искаше да го изрече на глас, понеже за Ники това щеше да премине отвъд границите на странното.
— Разбирам — отвърна тя. Намръщи се. — Е, така мисля, де. Еха, какво ли щяха да си помислят дружките ми в „Боул-а-Рама“ за това!
— Никога не биха повярвали дори ако стоях редом с теб. Щяха да кажат, че съм създаден за… — той сви рамене.
— За филм на ужасите — продължи мисълта му Ники.
Итън лекичко се усмихна.
— Толкова ли съм зле?
— С тези очи си страховит като стой, та гледай! — увери го тя, което си беше чистата истина.
— Да се надяваме да успея да изплаша и горгоните, и мъглявите, та да приключат тази война.
— Аха. Да се надяваме.
Той отново потърси подходящите за случая изрази. Комуникацията на този свят сякаш беше въпрос на преценка коя поредица думи ще нарани човека отсреща най-малко. Накрая каза:
— Съжалявам, че се наложи да го взема толкова внезапно.
— Ти каза, че му е дошло времето, а и аз самата бях наясно още тогава. Няма нужда да ми казваш, че съжаляваш. Но… ти си нещо — тоест някой — специален. Астрален си. Та коя съм аз да ти казвам, че си постъпил грешно?
— Дори астралните същества могат да допускат грешки. Ти дойде с нас, понеже му вярваше. Аз ти го отнех. Отнех го на всички ви. Трябваше да му позволя да остане по-дълго.
— Е — отвърна Ники, — той вече е свободен дух, нали?
— Да.
— Би трябвало да се радвам за него… но наистина ми липсва. Беше доста готин тип! — Тя озари Итън с нежна, мила усмивка. — А и ти си доста готин, но не си същият.
— Странен, ужасен, но готин — каза миротворецът. — Какво повече може да иска едно астрално същество?
Ники съумя да се засмее и той си каза, че звукът е чудесен. Тя имаше да извърви дълъг път, но щеше да се оправи. Сега му беше ред просто да намери начин да стори нужното — за Ники и за Оливия, за Дейв и Хана, за всички, които се бореха и живееха с гаснеща надежда. Дори в името на спомена за онези, които бяха изтлели и умрели в ужасна мъка, та дори и за Джеферсън Джерико, изпълнил ролята, която Итън не бе осъзнавал напълно, че ще поиска от него.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита той.
— Не, добре съм.
— Е… май ми е време да тръгвам… — той отстъпи към вратата.
— Итън?
Пришълецът се спря на излизане.