— Прощавам ти, ако това искаш да чуеш — каза тя. — Но ти постъпи правилно.
— Благодаря ти, Ники! — отвърна той, защото, макар да не беше човек и да се намираше далеч от хората, все пак имаше нужда от опрощение — точно както щеше да има и ако беше роден на тази земя, а не създаден — така понякога му се струваше — в съноподобните мечти на непознаваемото съзнание на по-висшата сила.
И тъй той излезе от стаята и продължи нататък, накъдето го зовеше дългът.
Кестрелът беше в сигурни и стабилни ръце. Летеше в сгъстяващия се мрак с изключени идентификационни светлини, а шумът от двигателите едва се чуваше в звукоизолираната кабина.
Бяха в полет вече над час. Итън отвори очи. Проследяващото устройство на мъглявите пареше върху темето му като горещо петно. Откакто хеликоптерът се откъсна от площадката си, лъчът оставаше фокусиран върху него и го следваше неотклонно. Сега обаче засичаше и други обекти. На извънземния му отне само няколко секунди да прочете хармоничните подписи на два горгонски военни кораба — един от изток и един от запад — които следваха курсове, успоредни на маршрута на полета им. Носеха се плавно, ориентирайки се по сигнализатора, имплантиран между плешките на Джеферсън. И двата кораба се намираха на по над сто мили разстояние — за тях кажи-речи една ръка разстояние, понеже можеха да го глътнат за под десет секунди, ако преминеха на по-висока скорост, но Итън долавяше, че се движат бавно и не искат да се приближават прекомерно. Предположи, че се съобразяват и с възможността да ги усети. На борда на всеки кораб сигурно имаше специализирано същество, което да чете дали извънземният знае за присъствието им. Не бързаха за никъде. Плюс това проявяваха допълнителна предпазливост, понеже на собствения си прецизно настроен умствен радар Итън „виждаше“ движенията на гладките черни кораби на мъглявите, които разрязваха облаците на малко по-голяма височина. Бяха общо пет, строени в прецизна Л-образна формация. Те също се придържаха на разстояние над сто мили, но можеха да се приближат за по-малко от времето, нужно на Итън да каже на Ванс Деримън, че ги дебнат.
Извънземният обаче знаеше — началникът на канцеларията отдавна е наясно, че горгоните и мъглявите няма да закъснеят с появата си. Никой на борда на хеликоптера не се съмняваше, че ги преследват. Така че Итън отново затвори очи и се отпусна, следейки с умствения си взор за промени в скоростта на военните кораби. Нямаше да е от полза да притеснява никого на борда, особено Деримън, генерал Уинслет, президента и пилотите. Те и бездруго бяха нащрек — това стигаше.
Полетът продължи без инциденти. Пътниците имаха пълната свобода да стават, да използват тоалетната, да си вземат вода за пиене или кутийка безалкохолно от бара. По едно време президентът се изправи, протегна се и мина през вратата към кокпита, където остана известно време. Деримън и Уинслет си говореха шепнешком. Итън отказа да подслуша както думите им, така и образуването на мислите в ума им. Но и с просто око се виждаше, че бяха много уплашени. От самото начало на полета и двамата не бяха посмели да дръпнат завеса и да погледнат през прозореца.
Дейв спеше или поне се преструваше, а Джеферсън се оттегли отзад да поговори притеснено, но откровено с двамата пехотинци. Оливия стана да ползва тоалетна, след това се върна на мястото си и се смълча, потънала в мислите си. Итън си позволи да проникне в ума ѝ само веднъж, за да провери какво става там, и откри образа на жилест, красив и загорял от слънцето мъж със сива брадичка, усмихнат, докато тя отваряше подарък на празненство. В стаята имаше и много други весели гости, в огнището припукваха пламъци и мебелите бяха изящни, но не претрупани. На масата стоеше торта за рожден ден с розова глазура, до нея имаше конска глава, гравирана върху парче бял камък. Когато Оливия приключи с отварянето на подаръка — не разкъса златистата опаковка, а я разтвори внимателно, свали старателно и бялата панделка, сякаш и те бяха част от подаръка — и отвори кутията, от нея извади черна сфера с числото осем, оградено в бял кръг.
— Точно такава ми трябваше! — възкликна Оливия. — Топка, пълна с отговори на всички въпроси!
Тя изглеждаше много по-млада и с поне петнайсет паунда здравословно тегло повече от сегашното си състояние. Вдигна топката „Магическа осмица“, за да я видят всички, а Винсент взе чаша с вино и започна да изрича тост — и точно в този момент всичко се замъгли, понеже Оливия губеше спомена как точно е звучал гласът му. Итън напусна мислите ѝ и я остави да прескочи напред и да духне петте бели свещи на ягодовата торта, любимата ѝ.