Президентът се върна на мястото си. Беше си разменял мръсни шегички с пилотите. Знаеше поне милион. Итън забеляза, че е пребледнял и под очите му продължава да има черни кръгове, но се движеше целеустремено и с решителност, пробудена от тази мисия: рискът всъщност го зареждаше с енергия. Итън пресметна, че им остава около половин час полет. Тялото му беше отпуснато, полетът се развиваше, както се беше надявал. След няма и минута обаче се надигна на мястото си, а всичките му вътрешни аларми се бяха включили отведнъж, понеже един от корабите на мъглявите бе напуснал формацията си и ускоряваше, за да ги прихване.
Идваше от югозапад. Миротворецът се чувстваше така, сякаш пред слънцето току-що е преминал буреносен облак. Не биваше да запази новината си в тайна. Изправи се толкова рязко, че двамата пехотинци веднага вдигнаха колтовете си и застанаха нащрек. Итън се наведе към ухото на Деримън и заяви:
— Приближава кораб на мъглявите. Много бързо, от югозапад. Ще пристигне преди…
Канеше се да каже „да свърша да говоря“.
Но този път не беше пресметнал добре.
Отдясно в кабината шурна ужасно ярка червена светлина, която превърна спуснатите завеси в тънка оризова хартия. Итън успя да различи в спектъра на излъчването вълни от по-тъмночервена, почти виолетова енергия, която накара въздуха да заблести и да се раздвижи. Обшивката на хеликоптера започна да пука и да цвърчи.
Последвалият мощен удар събори Итън и го запрати напред. Той се блъсна във вратата на пилотската кабина. Вкуси кръв, видя звезди, които не принадлежаха на тази вселена, и усети смазваща болка в лявото си рамо и по протежение на ребрата от същата страна. В същия миг, докато се бореше срещу късото съединение в мозъка си и потапянето в мрака, осъзна, че хеликоптерът сякаш е бил хванат от гигантска ръка, която забавяше движението му. Всички останали пътници, за щастие, бяха със закопчани колани с изключение на единия пехотинец, разкопчал се, когато Итън се изправи — той също бе запратен напред като кукла без кости и се беше ударил в стената. Лежеше на безформена купчина до извънземния.
Настолната лампа беше литнало смъртоносно оръжие заедно с всичко друго, което не беше закрепено с правителствен образец винтове и болтове. От бара хвръкнаха кутии с безалкохолни, които — същински гюлета — щяха да обезглавят някого, ако барчето не беше обърнато в другата посока; в случая се забиха в корпуса на четири фута встрани и експлодираха. Оливия имаше чувството, че коланът я разрязва надве. Дейв остана без дъх и в пристъпа си на паника се почувства така, сякаш се дави под вода. Блъснат напред и после хвърлен назад, Джеферсън писна, а от болката костите му подскочиха в ставите.
В течение на следващите шест секунди вътрешността на „Марин Уан“ въплъщаваше същински кръг от ада и всеки изживяваше своето собствено малко страдание. След това, в последвалата вцепенена тишина, хеликоптерът започна да се забавя рязко… и още повече… и накрая остана неподвижен в плен на яркочервения лъч, макар че и главната перка, и тази на опашката продължаваха да се въртят. Турбодвигателите виеха и бяха напът да се разпаднат на парчета, а по корпуса на „Кестрела“ започнаха да се появяват пукнатини от вибрациите им.
Итън се надигна на колене. Вече не представляваше един цялостен механизъм. Някои от костите в тялото му бяха счупени. Лявото му рамо гореше от болка и не искаше да се подчини на командата за движение. Беше си прехапал долната устна и тя кървеше. Около него във въздуха блещукаха яростни вълни от енергия, видими само за преобразените му извънземни очи. Хеликоптерът се разтресе още по-силно от носовата кабина до перката на опашката, а двигателите виеха с пресекващо отчаяние — лъчът започна странично да придърпва машината през небесата.
Итън знаеше, че това е наричаният от хората „тракторен лъч“. Опита се да се изправи и не успя. Двигателите на хеликоптера стенеха така, все едно хиляди нокти дерат по стофутова черна дъска. Зад вратата на пилотската кабина дрънчаха и свиреха аларми и Итън чу механичен женски глас да повтаря:
— Внимание… внимание… внимание… — но дори и машината явно не знаеше за какво трябва да се внимава.
Дали пилотите бяха в съзнание и изобщо бяха ли още живи?
Извънземният стана с олюляване, залитна към десния борд на хеликоптера и дръпна завесите от най-близкия прозорец. Лъчът го заслепи. По-скоро долавяше, отколкото виждаше огромния черен боен кораб на мъглявите на около двеста ярда разстояние, самият той — виснал неподвижен, докато ги придърпваше към корема си. По лицето на Итън бликна пот и миротворецът отново за малко да пропадне в черно езеро. Гърбът му… дали и там имаше нещо строшено? Едва успяваше да стои прав. Трябваше да действа бързо, преди да припадне, хеликоптерът да се разпадне на парчета или мъглявият кораб да ги погълне.