— Абсолютно сте прав — съгласи се Итън.
— Какво?
— За медицина става дума. Знам този език и познавам и цивилизацията, която го употребява. Пратеникът им предлагаше на вашия свят лекарство срещу рак.
Бийл остана безмълвен, както и останалите жители на планетата Земя.
— Казваше ви — продължи Итън, — че това лекарство за рак е кодирано чрез символите върху робата му. Взели сте предмета от някой от свалените с ракети кораби, така ли?
— Случило се е преди много време — оправда се президентът.
— Ясно — извънземният положи длан на левия си хълбок в опит да облекчи част от болката от счупените ребра и повредените нерви.
Огледа и останалите предмети — малка, хуманоидна на вид фигурка, изработена от метал, който блестеше с множество цветове, квадрат от на вид обикновено прозоречно стъкло, но дебело само няколко милиметра, намотка тъничка сребърна жица и всички останали.
— Тук няма оръжия — заяви миротворецът. — Това са дарове.
— Дарове — повтори безизразно президентът.
— Донесени ви — колко глупаво — от цивилизации, които са искали да установят контакт. Вие не сте били готови за това. Намирали сте се твърде далеч от готовността и те са научили този урок по трудния начин.
— Няма оръжия? — попита притеснен Джеферсън. — Нито едно? Итън, нищо полезно ли няма тук?
Миротворецът не отговори, вместо това посочи малкия черен куб, означен с „Аризона, шести май 1979-та“ и попита президента:
— Какво е това?
— За нас е загадка — отвърна Бийл.
Итън вдигна куба. Беше лек и както и със сферата, с него лесно можеше да се борави с една ръка, а и пасваше точно в дланта. Страните му бяха гладки и безлични, измеренията — идеални.
— Нито един познат на земята материал — уточни Бийл — не може да го пробие или да остави следа върху него. Непрозрачен е за рентгеновите лъчи. Нито едно медицинско или военно устройство, с което разполагаме, не можа да надникне в това нещо. А то просто си седи и не прави нищо. Учените стигнаха до извода, че ако щеше да взривява планетата, вече да го е сторило, но се страхуваха толкова много от него, че го държаха над шейсет години в облицован с олово сейф.
— Може би се очаква да си нарисувате бели точки на него и да го окачите на огледалото за задно виждане? — предположи Дейв, който беше започнал да осъзнава, че наистина няма да намерят нищо полезно, а мъглявите и горгоните водят кошмарна битка над главите им и вероятно няма да успеят да се върнат в Бялото имение, което само по себе си не беше по-безопасно от широко отворен хангар.
Итън се загледа в предмета. Не можеше да проникне до съдържанието му, но…
— Това също е дар — каза той. — Няма какво друго да е. Въпросът е… какво е създаден да дарява?
— Никога няма да разберем — въздъхна Бийл.
— Изглежда като страх — прецени Итън.
— Какво? — този път беше ред на Джеферсън да се стресне.
— Като страх. Малък черен куб от страх… — това изказване предизвика покълването на първоначалната идея семе. — Кажете ми… всеки от вас… от какво колективно се страхуват хората на тази планета?
— От извънземно нашествие — отвърна Дейв. — Или две извънземни племена да се сбият над нас.
— Нещо повече — подкани го Итън. — Някакъв страх, който не се е превърнал в реална възможност в течение на дълго време, много по-дълго от тяхната война.
— Пълно унищожение — предложи Оливия.
— Как? — Миротворецът продължи да оглежда куба, докато чакаше отговор.
— Ядрени бомби — обади се Джеферсън. — Или… не знам… Краят, предполагам. Като удара, дето е убил динозаврите.
— Сблъсък с голям астероид — кимна президентът. — Дори сега… така, де, преди всичко това… знаехме, че непрестанно сме под заплаха. Някои минаваха съвсем наблизо, но го пазехме в тайна. Смятахме, че ако отново ни удари астероид, ще ликвидира целия живот на планетата.
— И срещу тях сте били безпомощни — додаде Итън, който вече знаеше отговора.
— Имахме планове за извънредни ситуации, но човек получава само една възможност и ако тя се провали, светът ще свърши.
Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв. Колко време можеше да поддържа тялото си в движение? Не беше сигурен.
Страх… астероиден удар… краят на живота… една възможност и ако се провалим, всичко свършва…
Усещаше отзвук в себе си. Не можеше да надзърне в куба и да проникне в извънземната му изработка или цел, но също като мисълта за Бялото имение, не можеше да изтрие от съзнанието си поредицата от страх, астероиден удар, краят на живота, една възможност и ако се провалим, край…