Мобилният на Черил звънна.
— Звънят от училището! — каза тя и вдигна.
Дейв превключи на „Фокс Нюз“.
— … малко объркани… — каза русата дама, която седеше на бюрото между двамата мъже. С един пръст притискаше слушалката в ухото си, опитвайки се да получи информация и да я предаде колкото се може по-бързо. — Добре, онова, което научаваме, е…
— Трябва да отидем веднага до училището — заяви Черил. Вече си беше взела сакото и чантата.
— Какво има, бебчо?
— Майк беше. От кабинета на мисис Сърлинг. Майк плаче, получил някаква криза. Молеше ме да се прибере вкъщи. Дейв, какво става?
„Майк си спомня“ — осъзна Дейв. Може би не особено ясно, но си спомняше нещо.
— … пристъп на лудост — дуднеше русата по „Фокс“. — Получаваме… само момент… доклади за… Съжалявам, връзката прекъсна.
— Задръж! — един от мъжете също се напрягаше да долови нещо през слушалката си. — Пише се емисия, ще я излъчат след броени секунди. Новините са малко странни.
— Че какво не му е странното на новините напоследък? — Попита другият мъж и се засмя нервно.
— Няма извънредно положение — уточни първият, вдигнал ръка, сякаш да спре зрителите да не посягат панически към мобилните си телефони. — Идват сведения за… чуйте сега, както казах — странни новини… Многобройни свръхзвукови удари в небето над Чикаго, Атланта и Ню Йорк… е, аз нищо не чух, а вие?
— Аз също не чух — каза вторият тип. — Ето и емисията.
На дъното на екрана потекоха същите сведения, които новинарят вече беше споделил: „Над няколко града са чути многобройни свръхзвукови удари с неизвестен произход“.
— При мен идва, че… Какво? — русата жена вече не стискаше слушалката си, а се обърна към някого извън камерата. Отново се съсредоточи върху зрителите и се държеше спокойно и уверено, когато каза: — Получаваме първоначални сведения, че звуците — и те действително са идентифицирани като свръхзвукови удари — са били чути и над Москва и Хелзинки. Ще се върнем с повече подробности по-късно, убедена съм, но нека оставим учените да разберат какво става, хора!
— Аз не съм учен, но поне едно е сигурно — обяви мъжът, който се беше изсмял нервно. Той се усмихваше и за момента се държеше като добро другарче на всички, готово да ги води за ръчичка. — Това не е краят на света. Ще направим кратко прекъсване и след това продължаваме направо с инвестиционните съвети на доктор Паричко.
— Да вървим — настоя Черил. — Майк има нужда от нас!
— Аха — съгласи се Дейв.
Изключи телевизора. Черил беше жива. Момчетата бяха живи. Светът беше жив и в него нямаше сиваци. Вълната от емоции за малко да го свали на колене. Черил вървеше към вратата, забързана да стигне до по-малкия им син.
— Вчера — каза Дейв, преди тя да успее да посегне към дръжката на вратата, — какво стана вчера?
— Какво? Вчера ли? Не си ли спомняш?
— Кажи ми.
Тя го изгледа с такова изражение, че и пън би разбрал колко се страхува да не се е побъркал — слабо вероятно, понеже беше стабилен пич — или че… не беше съвсем сигурна, но си каза, че каквото и да е то, има нещо общо с тази лудост по телевизията. И двете неща ѝ се струваха налудничави.
— Станахме — изреди Черил с тих глас, — отведох момчетата на училище, ти отряза до корен старото дърво и след това отиде на работа. Каза, че новата веранда на Ханк Локхарт ще е лесен проект. Аз поговорих с мама за застраховката на Ан заради катастрофата. Пощаджията донесе колет от „Амазон“, да е било около два следобед.
— Да — спомни си Дейв. — Книгата за Гражданската война.
— Ти се прибра, вечеряхме — кюфтета, варени зеленчуци и картофено пюре, ако не си спомняш какво съм готвила, и след това погледахме малко телевизия. Помогна на Стивън с домашното по математика. Около десет вечерта Рандал се обади да те помоли да работиш в бара през уикенда. После си легнахме. Съвсем нормални ден и нощ бяха… — русите вежди на Черил скочиха нагоре. — Да не пропускам нещо?