— Какво има, Софи?
— Ами… странна работа. Дават го по телевизията, по всички канали. Казват, че хората чували навсякъде свръхзвукови удари. По целия свят, така, де. Само тътен и това е всичко.
— Хм — въздъхна Джей Ди. — За пръв път чувам подобно нещо!
— Знам, наистина е странно. Хората направо откачат.
— Може да е някакъв метеор, който се е взривил в атмосферата, предполагам. Но не би се чувало навсякъде по света, нали? Нямам представа, аз съм просто един стар доктор.
— Искате ли да дойдете да погледнете? Пускат записи, снимани от хората, чува се и звукът.
Джей Ди погледна към омразната купчина формуляри. Можеше да използва случката като оправдание да стане и да се махне от бюрото. Но… не.
— По-добре да си довърша задачите. Може би после, благодаря ти.
Не бяха минали и няколко минути от излизането на Софи и телефонът звънна. Беше Дебора, звънеше му от къщи. Малката ѝ сестра в Сан Франциско току-що се обадила с най-странната история, която някога беше чувала в живота си, щуротия за космически кораби и извънземни, които водели някаква си война, и… определено си беше шантаво. Дебора каза, че според нея двата експеримента на Сиси с ЛСД-то в „Бъркли“ сигурно почваха да си личат точно сега, след всичките изминали години.
— Не се и съмнявам — съгласи се Джей Ди. — Слушай… може да се прибера по-рано. Искаш ли да спра в „Хол Фуудс“ да купя малко паста?
Дебора каза, че това ще е страхотно и щяла да се обади на Сиси да се опита да я успокои.
— Чудесна идея — каза ѝ той. — И ѝ кажи, ако пуши трева, да я спре и нея.
След това съобщи на жена си, че я обича и затвори телефона — все още имаше ужасно много бумаги за оправяне.
Когато неземният тътен прозвуча в небето почти над главата ѝ, Реджина Джерико изтърва пистолета в тревата и вдигна глава.
Там нямаше нищо. Само небе, по което полека плуваха няколко облачета.
Джеферсън седеше на синьото си дървено кресло с изглед към пасищата и царството му в Ню Идън. Сянката на големия дъб потрепваше под полъха на вятъра. Пасторът погледна към пистолета и след това се вгледа в лицето на Реджина, а тя си каза, че в погледа му нещо се е променило… нещо… но не знаеше какво точно, пък и си мислеше, че никога не е познавала изцяло този мъж. Зачуди се дали да не посегне към пистолета и да довърши плана си. Все пак не Божият глас беше спасил Джеферсън Джерико от разплата за греховете му — просто военен самолет преминаваше звуковата бариера.
Джеферсън тихо се обади:
— Не захвърляй живота си, Реджина!
Тя спря с ръка, протегната да вземе пистолета. Но след това се изправи, понеже той беше прав.
— Ще те съсипя — изсъска. — Ще се обадя на всички адвокати в Нешвил, ще взема свидетелски показания от детектива, ще те разкъсам на парчета. Няма да допусна да нараниш никого повече, Джеферсън. Ти си свършен. Чуваш ли ме? Свършен си!
Той ѝ отвърна с едва-едва доловима усмивка:
— Щом си рекла.
— Сериозно говоря! Ще ида да се обадя тук-там и няма да можеш да ме спреш по никакъв начин, копеле такова! Знам къде са заровени всичките ти скелети!
— Да, така е — съгласи се той.
Тя се наведе да вдигне все пак пистолета, за да го отнесе обратно в бюрото в кабинета му, понеже осъзна, че да го убие по този начин, значеше същинско самоубийство за нея самата, а имаше и други методи да го унищожи.
— Може да оставиш пистолета, където си е — посъветва я Джеферсън.
— Ще съжаляваш жестоко! — обеща Реджина. — Ще съжалиш, че изобщо си се раждал!
Без да го поглежда повече и да цапа погледа си с мръсното му присъствие, тя се извърна и извървя пътеката към английското имение на мечтите му в земята на кривите му дъги и когато взе телефона си в коридора, чу тихо пукане, което вероятно беше — нямаше какво друго да е — гръм на ауспух в кола долу в Ню Идън, където слънцето превръщаше облицованите с мед покриви в райско злато и Църквата на играчите на едро, сякаш бе направена от бял восък на ръба на стопяването.
— Кевин Астин! — повика го мистър Новотни. — Твой ред е!
Момчето се надигна иззад бюрото си. Сърцето му тупкаше силно. Притесняваше се въпреки многото положен труд и щателната подготовка. Взе модела на „Видимият човек“ и го занесе пред класа.
Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.
Хрумна му, че на макета, колкото и старателно да го бе изработил, му липсва нещо много съществено и то е ужасно важна част от човешкото същество, но нямаше как да бъде показана в час по естествени науки, понеже нямаше веществено отражение, не можеше да бъде премерена или претеглена… но въпреки това без тази съставка Човекът всъщност представляваше празна черупка.