Това невеществено нещо се наричаше „душа“. Когато някой от вътрешните органи пострадаше и животът се окажеше в опасност, намесваше се именно силата на душата, за да подкрепи съществуването на плътта. Тя беше жизнената сила, която казваше, че човек или трябва да отстъпи, да се предаде и да умре, или ще има волята да преживее още един ден… и още един… и още.
По неизвестна причина напоследък все тази мисъл се въртеше в главата на Кевин. Беше размишлявал за душата и как някои хора се огъват пред трудностите, а други се надигат, прашни и окървавени, и продължават напред, все едно на каква цена. Майка му например — след много тежкия развод. „Видимият човек“ може да беше в състояние да демонстрира всички чудеса на човешкото тяло, цялото великолепие на свръзки и сглобки, но не можеше да разкрие от какво е направен героят, който ден след ден се бори в праведната битка и никога не се предава.
Кевин тъкмо говореше за мозъка — седалището на разума — когато вратата се отвори и в стаята надникна мисис Бергсън. Изглеждаше изплашена, което незабавно изправи момчето и целия клас на нокти.
— Случва се нещо — каза тя на мистър Новотни. — По всички новини го дават, навсякъде. Нещо се случва!
— Какво точно?
— Странни звуци в небесата — обясни тя. — Свръхзвукови удари. Стотици са, навсякъде по света. Помислих си… като сте учител по естествени науки, може да искате да хвърлите едно око на новинарските емисии.
Мистър Новотни се поколеба, подпрял брадичка с длани и почуквайки с пръст. После каза:
— Сигурен съм, че има рационално обяснение, и съм сигурен, че хората от новините ще го изтъркат до дупка. А точно сега Кевин ни запознава с проекта си.
— Искате да кажете…
— Ще погледна после, да, и благодаря за сведението! — Кимна учителят и когато директорката се оттегли, помоли Кевин да продължи.
Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.
Далеч не всичко, от което е направен човекът.
Далеч не всичко.
Кевин никога не се беше замислял какво се кани да прави по-нататък, но се зачуди какво ли е да си доктор. Имаше чувството, че си спомня някой да му казва — може да е било и по телевизията — че „всяко дете, което някога е искало да стане лекар, е сглобявало такъв макет“.
Не си спомняше точно къде го е чул, но му звучеше разумно.
Той продължи нататък — презентацията му не беше достатъчно дълга да стане скучна, но и не толкова кратка, че да прескача факти, майка му му беше помогнала да засече времето — и преживя странно просветление.
Някаква част от мозъка му твърдеше, че в събота трябва да отиде на боулинг. И то непременно — в „Боул-а-Рама“ във Форт Колинс.
Странна работа.
Когато завърши доклада си, постоя безмълвен. Предположи, че се е справил добре — беше дал всичко от себе си, а какво повече може да иска човек?
Прибра си „Видимият човек“. Каза:
— Май с това свършва всичко!
След това се върна на мястото си и денят продължи както обикновено.