— Дявол го взел — възкликна типът с карабината, чието име, доколкото Итън знаеше, беше Лестър.
Джей Ди се приближи предпазливо до пациента си. С тон, сякаш молеше за разрешение, каза:
— Ще ти преслушам сърцето.
Итън кимна.
— Добре… — промърмори Джей Ди и когато приключи с тази задача, все още държеше стетоскопа пъхнат в ушите си. — А сега искам да ти чуя дробовете. Просто си поеми дълбоко дъх, когато те помоля, и издишай полека. Става ли?
— Ти си докторът — отвърна Итън.
Джей Ди се хвана на работа.
— Вдишай. Това болеше ли?
— Малко.
Той заобиколи откъм гърба му.
— Вдишай. Кашляш ли още кръв?
— Не, сър.
— Поеми си отново дълбоко дъх… — Когато Джей Ди приключи, се върна обратно да погледне Итън в лицето. Свали стетоскопа и докато го прибере, добави тихо: — Лес, вече може да ни оставиш.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм. Давай! — Докторът изчака Лес да затвори изкривената врата зад гърба си, поне колкото можеше да пасне в касата. Стените бяха нашарени от пукнатини. Заяви: — Можеш да си облечеш ризата…
Итън го стори.
— Седни — посочи му стол Джей Ди.
Момчето отвърна:
— Предпочитам да постоя.
— Е, тогава аз ще поседна. — Джей Ди се намърда на стола. Нещо изпука — може би седалката, а може и уморените му кости да бяха. Докторът изпъна крака пред себе си и втренчен в Итън, потри чисто избръснатата си брадичка. Поде: — Знаеш какво се каня да кажа…
Момчето сви рамене, но да, наясно беше.
— Във време като днешното човек се нуждае от хубава глътка ръжено уиски — обясни Джей Ди. — Това ми беше любимото питие. В спокойни вечери, пред буен огън в камината… Малко Франк Синатра на стереото… Много преди твоето време, знам… И всичко беше наред със света. Дебора, съпругата ми, Бог да благослови душата ѝ… сядаше с мен и слушаше музика или четеше. О, може би това те отегчава? Така ли е? — Този път белите вежди не скочиха нагоре, понеже този въпрос всъщност не изискваше отговор. Джей Ди продължи: — Е, такъв ми беше животът. Дяволски добър живот… — той се усмихна тъжно и криво. — Какво ли не бих дал да си го върна, и нека е колкото се може по-отегчителен. От две години насам… Адът се разтвори на земята. В много форми, твърде ужасни за припомняне… — усмивката му, която не беше истинска, избледня и погледът му отново стана суров. — Разкажи ми за Бялото имение. Така, де… Дейв вече ми разказа. Но искам да го чуя от теб. Става ли? Чакай… преди да кажеш каквото и да е… Нека ти споделя, че преди няколко дни Дейв и Оливия са ходили в училищната библиотека да търсят карти, за да се опитат да отгатнат къде може да се намира твоето Бяло имение. Дейв смята, че може да се окаже град. Все някъде… — Джей Ди подсили последните си думи с доза сарказъм. — Намерили са пътен атлас. Не искат да споменават какво се е случило там, но Оливия си е ударила крака. Докато беше тук, цялата се разтрепери и се разплака, и беше готова да се пречупи. Дадох ѝ успокоително — най-доброто, което мога да сторя. Дейв също не иска да говори за случката. Така че искам да знаеш, Итън… че там ги е сполетяло нещо ужасно… И са отишли… да речем… в опит да ти помогнат. Несъмнено е било много зле… понеже видях изписано на лицето на Дейв колко зле точно. А когато можеш да прочетеш такова нещо на лицето му… братко, значи е било наистина гадно.
Итън кимна. Не знаеше какво да каже. Съумя да измисли единствено:
— Не съм ги молил за нещо подобно.
— Не, не си. Но… разбираш ли… това е то проблемът с Бялото имение. И със земетресението, което твърдиш, че си предизвикал. И освен това Дейв вярва, че някак си знаел за извора под плувния басейн. Такива ми ти работи. Трудничко е да ги преглътне здравомислещ човек, нали?
— Предполагам.
— Но — продължи Джей Ди със смръщени вежди — Дейв е прав. Какво е логичното днес? Какво има смисъл? Виждал съм твар, която досущ прилича на човек, да се обръща взривно в същество, покрито с черни шипове — тъкмо в онази обезопасена стая, където беше заключен, когато първоначално те доведохме тук. Виждал съм лицето на тийнейджърка да изчезва, внезапно заменено от уста, пълна с малки алчни зъби, която се опита да ми отхапе главата, преди Дейв да разстреля тварта на парчета. Това дали е логично? Е… може би за горгоните или мъглявите не е учудващо. Виж сега, смятам, че те превръщат в оръжия онези, които навремето са били човешки същества. Експериментират с тях. С нас. Оръжейната им програма е невероятно мащабна, могат да си позволят да проверяват какво ще им върши работа и какво — не. Може би го правят просто защото могат, защото така се държат по принцип. Как смяташ, Итън? Точно ти спомена, че горгоните и мъглявите се сражавали на граница. Нали така каза?