Чу почукване на вратата, която — като много, много други — беше издялкана, за да пасне що-годе в изкривената си рамка.
— Кой е?
Гласът отвъд заваляше от умора:
— Дейв съм. Намерих нещо.
Итън незабавно скочи и отвори вратата. Биячът имаше вид на пияница в тридневен запой. Носеше мръсни дънки и избеляла кафява тениска с толкова дупки по нея, че все едно е служила за играчка на питбул. Косата му беше сплескана на мазно кече, а очите му — кървясали и подпухнали може би от разчитане на твърде големи количества ситни букви. В дясната си ръка стискаше откъсната от пътния атлас страница, а в лявата — лупата на доктора.
— Май намерих нещо интересно — поправи се Дейв и вдигна страницата. — Искам да погледнеш и ти!
Щом Итън отстъпи от вратата, той побърза да влезе и се упъти към фенера. Обясни:
— Това е карта на Югоизточна Юта. Вероятно на теб няма да ти трябва лупата, но на мен определено ми беше нужна.
Итън взе листа с картата от Дейв, който я докосна с показалец.
— Тук. На средата между градчетата Монтичело и Бландинг. Намира се на източната граница на националния лесопарк „Манти-Ла-Сал“. Виждаш ли го?
Виждаше го. Вр. Уайт Меншън, пишеше там. 10961 фт.
— От тук до там са над триста мили по права линия. Само дето не сме орли да литнем напряко… — Дейв потри очи. — Та това намерих. Да ти говори нещо?
— Не, нищо. Но може би точно върхът ни трябва.
Дейв се изсмя късо.
— Може би? Може би ли? Знаеш ли какво е да ровиш във всичките тези карти с лупа час след час? Когато не намерих град с такова име… първо реших, че може да е военна база. После — езеро, залив или каньон, или връх. Не знам нищо за този район, но е пределно ясно, че да се доберем дотам, ще е… същинско… чудо. Трябва да се придвижим на юг до Денвър, да пресечем Скалистите планини по Междущатска магистрала 70 и навсякъде е пълно със сиваци и извънземни. Така че, като казваш „може би точно върхът ни трябва“… това не ме изпълва с особена увереност, да знаеш.
— Че как бих могъл да знам със сигурност? — зададе следващия си въпрос Итън, каза го равно и без да влага особени чувства.
Дейв сведе очи към пода, сякаш се опитваше да овладее гневен изблик. Отне му няколко секунди да се вземе в ръце — беше уморен, гладен и жаден и подозираше, че е състарил очите си с поне пет години за изминалите два дни. Но когато отново вдигна поглед към Итън и заговори, лицето му беше спокойно и гласът му — толкова кротък, колкото можеше при тези обстоятелства.
— Това е единственото Бяло имение, което успях да намеря. Или ще е то, или не. Вариантите са два: или там се опитва да те заведе, по твои думи, сила, която не разбираш, или пък просто си сънувал кошмар и чутото в него не означава никакво шибано нищо. Но съм решен да ти повярвам, Итън. Решен съм да те послушам. Разбра ли?
Итън се взираше в очите на Дейв, без собственото му лице да издава и капка емоция. Попита:
— Решил си да се пишеш мой последовател, така ли? Ако тръгна натам, ще дойдеш ли с мен? А Оливия? Д-р Дъглас? Някой друг?
— Самичък няма начин да успееш. Един господ знае дали изобщо някой може да извърши това пътуване.
— Това не беше отговор. Сър! — додаде момчето.
Дейв си взе картата от Итън. Имаше чувството, че всеки момент ще падне, че е на ръба просто да легне в някой ъгъл и да се взира в дулото на магнума, докато не събере достатъчно смелост да дръпне спусъка. Но при все това… мътните го взели… Уайт Меншън. И това момче… Това дяволски странно момче, за което Джей Ди твърдеше, че отдавна трябва да е ритнало кофата. Това хлапе… Възможно ли беше да е експеримент или на горгоните, или на мъглявите? Защо тогава беше тук и какво следваше да прави в случая?
— Задаваш твърде много въпроси — заяви Дейв. — Точно сега възнамерявам да се прибера и да поспя малко. Ще поговорим за това друг път… когато съм в състояние да мисля логично!
С тези думи той обърна гръб на Итън и излезе от апартамента, олюлявайки се на зигзаг с пътната карта в едната ръка и с лупата в другата.
Връх Уайт Меншън — помисли си Итън след тръгването на Дейв. — Иди там. Важно е. Наистина е много… много важно.