Горгонският кораб изсъска над главата на Оливия, която се приведе и преглътна писъка си, когато той заора в земята на косъм от първите жилищни сгради. Тежък и катастрофиращ с висока скорост, той вдигаше пред себе си струи бетон и пръст, докато се пързаляше по склона, пресече тенискортовете и плувния басейн и се заби челно почти в средата на първия блок. Сградата се смачка под напора му като направена от евтин шперплат. И Итън, и Оливия осъзнаха, че болницата и апартаментът на Джей Ди току-що са били разрушени. Умиращият горгонски кораб разцепи изцяло първата сграда, продължи нататък и се блъсна във втората. Итън видя как собственият му апартамент и тези на Дейв и Оливия също се превръщат в руини. Във въздуха се вдигаха облаци прахоляк. Горгонският кораб спря точно пред третия блок, който — както и четвъртия — не беше населен. Щетата бе нанесена. Сега мъглявите войници се приближаваха, за да се уверят, че няма оцелели горгони.
В купчината отломки от втората сграда нещо се запали. Към небето започнаха да изригват червени пламъци. От съборените блокове се разнесоха писъци, придружени с още изстрели. Горгонският кораб лежеше неподвижно, животоподдържащите му течности се лееха от прогорените дупки в кожата и около него се вдигаше пара.
Някой отвори облицованата с метал порта и хората, които още бяха способни, да се движат, се юрнаха да бягат от бойното поле на бегом и куцешком.
— О! — чу Итън възклицанието на Оливия и тя се хвана за раменете му, сякаш се боеше да не изпадне от ръба на света. — О, не… не!
— Хайде! — той я улови за ръка и я поведе към отворената порта.
Мъглявите войници продължаваха да прииждат, замъгляваха се на минаване през стената и после отново добиваха плътност. Напредваха покрай ужасените бегълци, които се мъчеха да се измъкнат, и някой от упор изпразни пистолета си в един от тях, но той извибрира в невидимост в мига преди куршумите да го ударят.
Оливия се отскубна от Итън. Лицето ѝ беше изпънато като маска: в очите ѝ сияеше блясък, на косъм от лудостта, и по брадичката ѝ бяха протекли сълзи. С нисък, напрегнат глас тя се възпротиви:
— Не! Аз няма… няма да бягам!
— Напротив, идваш с мен!
Итън я сграбчи за ръката отново, но тя пак се отскубна.
— Трябва… да намеря нещо — каза му Оливия и се запъти не към изхода, а към срутените и горящи блокове.
Беше убедена, че Винсент се намира в апартамент 227 и пази за нея нещо, което държи да ѝ подари — тя щеше само да се сбогува с него и после да си отиде, след като всички други са си тръгнали. Щеше да вземе „Магическата осмица“ — онзи шеговит подарък, пълен догоре с любов и леещ щедро веселие, понеже дори зашеметена осъзнаваше, че не може да продължи нататък без любов и смях и непременно трябва да вземе този дар от съпруга си, инак още тази нощ ще се спомине от двукратно разбито сърце.
— Оливия! — извика Итън. — Не се връщай там!
Но дори да го чу, тя не реагира — крачеше също толкова целеустремено, колкото и черните войници, които се замъгляваха покрай нея през кълбящия се жълт дим. Продължи напред, крачка след крачка, с очи, подпухнали както от безмерната тъга, така и от гнева, който беше крила и крила, и крила и с който повече не можеше да се справя, защото не беше в състояние да се бори с тези същества от чужди светове. Продължи напред с нахлуващи в ноздрите и дробовете ѝ смрад на пожара и мъртвешко змийския аромат на горгонския кораб. Оливия крачеше, без да осъзнава, че Итън Гейнс върви редом с нея, смълчан в гнева си, със сини очи, блеснали като ръбовете на остриета, огрени от силна светлина.
Подминаваха ги окървавени и олюляващи се жители на комплекса, които се мъчеха да стигнат до стената. Някои спираха и се опитваха да обърнат Оливия обратно към изхода, но се отказваха, когато виждаха мъртвия ѝ поглед. И така тя продължи все напред през праха и дима редом с Итън. Извървяха цялата дължина на падналия горгонски кораб със смъртоносните му рани — прогорените дупки, в които се виждаше червено живо месо, образуващо хексагонални коридори, мокри и блестящи от незнайни течности. Пътят напред беше блокиран от отпадъци. Оливия избра обиколен маршрут и Итън не се отказа да я следва. Един доскорошен балкон гореше. Под краката им хрущяха стъкла. Пред тях се въргаляха преплетени греди и кухненска мивка от неръждаема стомана. Имаше перило, огънато като пръчка стопена лакрица. В димната омая мъглявите войници се носеха наоколо като сенки, а пламъците гризяха счупени столове и холни масички.