В един от разказите си за тварта, направен в лапите на ужаса, беше споделил с Реджина, че на нея ѝ харесва да се отзовава чисто избръснат. Да се бръсне, след като тя го повикаше и отзад между плешките му наченеше онова леко гъделичкане. Разбира се, местните вече не разполагаха с онези готини самобръсначки с по четири-пет ножчета. Нямаше дори такива с по едно. Вярно, ножовете в кухнята си стояха, но когато миналия декември Реджина се опита да си пререже гърлото с един от тях, той се превърна в мека гума, с която не би могла да махне и връхчето на топящ се сладолед. Когато го прибра в чекмеджето, острието отново доби нормален вид.
Те ни наблюдават, беше ѝ казал Джеферсън. Винаги ни наблюдават. Няма да ни позволят да се нараним.
Но защо — беше го попитала тя в един от пристъпите си на паника. — Защо? Какво искат от нас?
Те ни харесват — отвърна ѝ Джеферсън. — Тя ни харесва.
След това на лицето му цъфна усмивка — призрачно подобие на обичайната, понеже в одушевените му тъмни очи цареше празнота, но все пак беше усмивката на Играч на едро, който иска винаги да бъде на страната на печелившите. След което тихичко добави:
— Тя ме харесва. А градът и всички останали са… ами нещо като мравешка ферма за любопитно дете. Просто гледай мравките и виж какво ще правят. Мравките се въртят в безкраен кръг и си мислят, че отиват нанякъде… Мислят си, че имат свобода. Или каквото и да означава това за една мравка. Мила, според мен съм напът да откача!
— Не — каза му Реджина с поглед, пламнал от огъня на омразата и отвращението. — Вече не съм ти никаква „скъпа“.
Тя остана със затворени очи и лежеше неподвижна като смъртта. Това беше единственият начин да продължи да живее, ако изобщо този живот можеше да се нарече истински. Гражданите на Ню Идън нямаха избор. До един бяха станали мравки и малката кутийка на мравешката им ферма бе наредена на полицата някъде далеч извън познатия им отпреди свят. Някъде, чието местоположение принуждаваше мозъка да спре да работи, защото не съществува отговор на въпроса „къде точно“.
Реджина чу Джеферсън да кашля и да повръща в тоалетната. След минутка казанчето изшуртя и извратената изкуствена вода пое… накъде? Съпругата му знаеше, че той се страхува. Боеше се до смърт. Ако се пресегнеше и докоснеше леглото му, щеше да напипа петното влага от потта, бликнала от порите му веднага щом бе чул — усетил — зова й. Но той щеше да се отзове, понеже, ако не го стореше, болката начеваше в основата на врата му, докато не достигнеше нива, при които имаше чувството, че черепът му се пръска. Беше го разказал на Реджина, все едно на нея ѝ пукаше.
Хайде де, обличай се — каза му наум. — Обличай се, обирай си крушите оттука и се пъхай в обятията на върховната си господарка…
Поне предполагаше, че тварта има ръце. Така и не попита, а Джеферсън никога не влизаше в подробности. Но когато се прибереше — и понякога това ставаше след дни, защото, както той твърдеше, на онова място отвъд възможностите на човек да го проумее времето било изкривено — отново щеше да му е зле и сгушен в ъгъла, да ридае като дете — момченце в кожата и костюма на възрастен. Реджина не изпитваше симпатия към него. Нито капка, понеже истинският, всемогъщ Господ бе решил да събори дома на Играчите на едро и целият Ню Идън бе прогонен от градината в сянката на змията.
Просто ме остави да спя — помисли си Реджина. — Моля те… Боже… остави ме да спя.
Но не би могла да заспи, докато съпругът ѝ не излезе от банята, не се облече в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка с изискани шарки — която, както винаги, зверски се затрудни да завърже — и не напусне стаята, за да слезе по стълбите. Стъпваше тежко с лъскавите си черни патъци, все едно бе поел към обесването си.
Върви в Ада — каза си Реджина. — Заслужаваш го.
След това той си отиде, а тя отново се унесе в сън след няколко дълги минути мълчалив плач, понеже Мравешката ферма беше жестоко, ужасно място.