— Ах! — възкликна тя с лека усмивка под немигащите си, блещукащи в червено очи. — Непременно да ми обясниш тази концепция.
По едно време той заспа. Когато се събуди, седеше в синьото си кресло „Адирондак“, обърнат към окъпания в утринната светлина Ню Идън, и беше облечен в същите дрехи, които носеше, когато заедно с тримата други мъже потеглиха предишната вечер. В основата на врата си, между плешките, усещаше леко дразнене — като ухапване от тенесийски комар. Чувстваше се замаян и изгубил сили — какво ѝ имаше на слънчевата светлина? Къде беше слънцето? Лъчите му притежаваха син оттенък и небето беше бяло и безлично. А дрехите, които носеше… бяха същите, но същевременно не абсолютно еднакви. Материята на ризата му… да, беше на сиви и бели райета, но… платът стоеше някак мазен, както и панталоните му, все едно са изработени от неизвестна синтетична материя.
— Реджина! — провикна се, докато се изправяше и се препъваше към къщата. — Реджина… скъпа!
Научи, че го е нямало два дни. Дъг Хамърфийлд, Алекс Смит и Анди Уорън не се завърнаха. А и в Ню Идън имаше нещо променено. Скоро стана ясно, че опитите да се излезе оттам с кола, пеша или на колело, те връщат право обратно в града. Нямаше изход. Кръгът беше затворен като в творенията на Данте. А най-прокълнатото нещо беше, че просто се обръщаш на обратно, без да го усетиш, и ето те… отново у дома, в царството на Играчите на едро.
В шест заранта, дванадесет на обяд и шест вечерта на масите в трапезариите се появяваха бели квадрати от вещество, което напомняше на вид резени тофу, заедно с гладки метални съдини с тебеширена, подобна на мляко субстанция. Нямаше начин да присъстваш и да видиш как се появяват — просто възникваха намясто между вдишванията и примигванията. Никой не можеше да види и как изчезват съдовете, но се изпаряваха в нищото дори ако ги сложиш в кутия и ги заключиш в килера. Не можеха да бъдат нито смачкани, нито сплескани. Храната и питието имаха леко горчив вкус, но пълнеха стомаха и дори бяха пристрастяващи. Имаше хора, които казваха, че тази храна им изпраща най-прекрасните сънища, и започваха да проспиват животите си.
Нямаше дъждове, нямаше бури, нито промени в климата. Всеки ден беше слънчево с леко синкав оттенък и небето — безлико и бяло. Светлината разцъфваше сутрин и избледняваше вечер. Тревата спря да расте, но си оставаше зелена — като изкуствена. Листата на дърветата никога не пожълтяваха и не падаха. Четвърти юли беше Хелоуин, Ден на благодарността и Коледа, Нова година и Свети Валентин — без разлика. Ню Идън разполагаше с течаща вода и ток. Крушките никога не изгаряха. Тоалетните не се задръстваха и не се препълваха. Нищо не се нуждаеше от пребоядисване, освен ако не ти се боядисва. Уредите в домовете — съдомиялни, гаражни врати, часовници, дивидита, перални — никога не се повреждаха. Когато изнасяха боклука, от зелените кофи го взимаха невидими и нечути екипи по поддръжката.
Ню Идън беше станал най-идеалното място не от този свят, до каквато истина достигнаха след множество нощи заседания на съвета Джерико и другите граждани. Техният град на мечтите сега съществуваше в някакво друго измерение, в друг къс от пространството и времето, който горгоните защитаваха от войната, разкъсваща истинския свят.
Защитаваха го също и от мъглявите. От всички проблеми и грижи на измъчваната земя. Осигуряваха им храната и напитката, както и всички нужди на човешкия живот чак до сапуна и препарата за миене на чинии. Дори тоалетната хартия не свършваше никога, а се намираше на безкрайно руло, което се самовъзстановяваше при необходимост. Някои от гражданите смятаха хартията за прекалено тънка и твърдяха, че миризмата ѝ напомняла на дезинфектант в болнична стая.
От момента, в който Ню Идън беше преместен, нямаше нито една забременяла жена. Нямаше и умрели — нито хора, нито домашни любимци. Цервикалният рак на Мериън Доусън просто изчезна, също и емфиземата на Глен О’Хара. Макар че осемдесет и четири годишният Уил Донъридж все още използваше бастун заради изкуствената си става, той се справяше чудесно и обикаляше из града почти по цял ден.
Много хора обикаляха града по цял ден.
А някои, сполетени от безсъние, го обикаляха и нощем. Понякога и кучетата виеха нощем, но това беше звук, с който се свикваше.
Нашата Мравешка ферма — помисли си Джеферсън, докато гледаше тварта в елегантната ѝ роба в черно и златно, с дългата ѝ черна коса и светлосините очи, които, без да мигат, виждаха и знаеха всичко. Ето я и нашата създателка.
Джеферсън не знаеше дали „тя“ беше едно същество или множество, събрани в едно тяло. Не смееше и да предполага дали всъщност изобщо е женска. А как изглеждаше наистина, без маскировка… тази мисъл го ужасяваше и той се стараеше да я прогони, доколкото му беше по силите.