Той лежеше неподвижен и я слушаше, но все още беше твърде слаб и изтощен, за да помръдне.
— Имаше… — тя поспря, бързо претърсвайки онова, което знаеше за езика му. Продължи: — … инцидент. Преди четири ваши часа.
Дали беше станала по-висока отпреди? По-голяма? Надвисващо присъствие, което беше твърдо и студено като мрака на вселената? Явно всичко това, че и отгоре. А гласът ѝ… множество обединени в едно гласове, множество регистри и ехота, множество призраци, струпани един върху друг.
— Имаме изискване — каза тя — да ни помогнеш.
Когато Джеферсън не отговори, гласовете остро попитаха:
— Чуваш ни?
— Да — отзова се той, сериозно притеснен. И повтори, тъй като тя — то — знаеше, че внимава, макар да не иска да я погледне. — Да, чувам.
— Едно тъй наречено момче… ни обезпокои. Помогна на наш враг. Желаем да знаем повече за това момче. Ще го намериш и ще го доведеш тук, при нас.
— Какво?
Джеферсън седна, все още скапан, но с достатъчно ясно съзнание, за да осмисли казаното от нея. Очите ѝ с червените им зеници — вече във форма на цепнатини — сякаш висяха в тъмното над голямо и странно деформирано тяло в роба, която бе променила размерите си, за да пасне на туловището, и той усети струни от ужас и страх да се натягат в червата му. Беше започнал да се поти: наложи му се отново да отклони очи.
— Момче ли? Какво момче?
— На въпросите ни трябва да се отговори — разнесоха се словата ѝ в множество октави. — Той е с други от твоя вид. Те го защитават. Ти си… — отново последва пауза, докато тя ровеше за думата. Продължи. — Убедителен. Сглоби доверието им.
Спечели доверието им — помисли си той.
— Да — съгласи се тя. — Точно така.
— Но аз… не знам… какво имаш…
— Ти знаеш. Проникни през защита им. Стигни до момчето. Положи ръце на него и го върни тук при нас.
— Не мога да… слушай… чуй… защо не можете да го направите вие, щом е толкова важен?
— Тук трябва — отвърна тя — човешка намеса. Ние ще сме… как да го кажеш… разкрити. Мой Джеферсине, ти си много добър в занятието си. Ти си много… — пауза от няколко секунди в търсене. — Умел. Положи ръце на него, плът върху плът. След това ще го доведеш тук при нас.
— Да го доведа тук при вас? Че как го виждате да стане?
— Ние ще уредим пътуването. Мой Джеферсине, та ти трепериш! Не бой се, ние ще те пазим!
— Как? — той поклати глава, съпротивлявайки се на болезненото устройство, заровено в опакото на врата му. — Не, не мога! Искаш да кажеш… че искаш да ме пратиш там, навън? Навън в онази война?
Дали тя въздъхна в израз на човешко недоволство? Гласовете ѝ, когато отговори, бяха ледени:
— Ние изискваме момчето. Изискваме да го доведеш при нас. Ще имаш защита. Един от нас самите и един от вашите. Този мъж е бил… — отново търсене на дума. — Модифициран. Ще реагира на определено ниво на опасност. Няма нужда да се тревожиш по въпроса. Не говоря ли добре?
— Напротив — отвърна той както винаги, когато тя му задаваше този въпрос. Не можеше да се насили да я погледне: прекомерно се боеше да не види някоя част от онова, което представлява в действителност под маскировката.
— Момчето — продължи тя — е на място, наричано Коли-радост. Знаеш ли това място?
— Колорадо — поправи я той. — Чуй… не, моля те… не мога…
— Можеш и ще действаш. Дали сме ти много, мой Джеферсине. Много. А многото дадено може да стане много отнето. Ще бъдеш отстранен от това място и пратен да търсиш момчето. От теб зависи да изпълниш нашите заповеди… — тя замълча за момент, а после гласовете се поправиха: — Нашето желание. Щом то се сбъдне, може да се върнеш у дома и всичко ще е наред.
Джеферсън почти се изсмя на глас при тези думи, но онова, което блъвна от устата му, беше по-скоро задавено изпъшкване. Успя да изрече:
— Не всичко може изобщо да се оправи.
— Възнамеряваме да спечелим този конфликт — по лицето на горгоната танцуваха сенки от пламъчетата на свещите, а гласовете ѝ се надигаха и спадаха. — Ще бъдем благожелателни господари. Но сега… се нуждаем от момчето, а ти трябва да поспиш дадено време.
Джеферсън долавяше, че вграденият отзад на врата му уред е започнал меко да пулсира. Беше досущ все едно топли длани масажират раменете му и усещането започна да се разпростира по гърба и по ръцете му, надолу по гръбнака, чак в бедрата и краката.
— Спи — нареди горгоната.