— Да напуснем долината Силви… — промълви Хара изплашена.
— Само за да се върнете отново. Това е другата половина от нашето споразумение. Аз мога да изпратя тук съобщителна апаратура, с малък портативен захранващ блок, който трае една година. Веднъж годишно някой ще трябва да го сваля на гръб до Воркосиган Сърло за зареждане. Не е кой знае какъв проблем. Целият комплект няма да струва повече от, хм, един нов леколет. — Като онзи лъскав червен модел, който си беше пожелал в изложбената зала на търговеца във Ворбар Султана. Беше казал на родителите си, че е много подходящ подарък за дипломирането. Чекът за него вече беше в горното чекмедже на писалището му в къщата във Воркосиган Сърло. — Не трябват много средства за инсталиране на мощен приемник за долина Силви. Холографското видео ще хваща сателитните предавания от столицата. Едно монтирано в някоя централна кабина и две дузини кабелни за децата и се получава цяло училище. Ще трябва да го посещават всички деца. Отначало говорителят Карал ще ги кара насила, макар че след като открият холовидеото, майките им сигурно ще трябва с бой да ги прибират за спане. Аз — Майлс се покашля, — мисля, че можете да го кръстите "Начално училище „Рейна Ксърик“.
— О — каза Хара и заплака, за първи път през този изтощителен ден. Лем непохватно стисна ръката й. Тя най-после му отговори.
— Мога да изпратя човек от равнината да преподава — каза Майлс. — Ще намеря някой, който да сключи краткосрочен договор, докато вие се подготвите. Но той няма да разбира долината Силви така добре като вас. Няма да разбира защо става всичко това. Вие… вие вече знаете. Вие знаете онова, което не може да се научи в никой колеж в равнината.
Хара потърка очи, погледна нагоре… не много нагоре… към него.
— Вие сте учили в Имперската академия, нали?
— Да. — Брадичката му трепна.
— Тогава и аз — каза разтреперано тя, — ще се справя… в Хасадарския колеж за учители. — Тя произнесе името неуверено. — Във всеки случай… ще се опитам, господарю.
— Обзалагам се, че ще се справите — подкрепи я Майлс. — И двамата. Просто — на устните му трепна усмивка и изчезна, — просто бъдете честни и говорете истината!
Хара кимна с разбиране. Лицето й се озари от усмивка, кратка като кимването.
— Обещавам, дребосък.
На следващата сутрин Дебелия Нини пътуваше за вкъщи в конски фургон заедно с Пим. Доктор Дий отиде с двамата си пациенти и неговата справедливо наказана за постъпката си дореста кобила. С коняря, който докара фургона от Воркосиган Сърло, пристигна телохранител. Той трябваше да помогне на Майлс да върнат останалите два коня. „Е — мислеше си Майлс, — във всеки случай това е по-добро от екскурзията, която планирахме да направим с Иван в планините по време на домашната отпуска.“ Облеченият в ливрея мъж беше лаконичният ветеран Естерхази, когото Майлс познаваше, откакто се помнеше. За разлика от Иван, той беше отлична компания за човек, който не иска да разговаря; можеше напълно да забрави за него. Майлс се чудеше дали Естерхази е изпратен случайно, или графът грижливо го е подбрал. Естерхази знаеше как да се оправя с коне.
За нощувка спряха край реката от рози. Майлс оглеждаше смрачаващата се долина и търсеше извора на тази река. Наистина цветната бариера, изглежда, постепенно изчезваше на два километра нагоре, сливаше се в по-малко непроходими храсти. Майлс откъсна една роза, обърна се да види дали Естерхази не е наблизо и любопитно я заразглежда. После лапна едно листо. Не, очевидно той не беше кон. Един букет живи рози нямаше да се запази, докато се върнат, за да го поднесе като деликатес на Нини. Конят трябваше да се задоволи с шепа овес.
Майлс наблюдаваше как вечерните сенки падат върху билото на планинската верига Дендарии — висока и масивна в далечината. Колко малки изглеждаха тези планини отдалеч! Като миниатюрни гънки върху глобус, които той можеше да закрие с длан, да направи цялата им смазваща тежест невидима. Кое беше илюзорно, далечината или близостта? Далечината, реши Майлс. Далечината е проклета лъжа. Знаеше ли това баща му? Майлс подозираше, че знае.
Той размишляваше върху желанието си да хвърли всичките си пари, не само стойността на един леколет, за тези планини. Да изостави всичко и да се посвети на обучение на децата, да ги научи да четат и да пишат или да построи клиника за безплатно лечение, или сателитна мрежа, или всичко това наведнъж. Но долината Силви беше само една от стотици такива общности, погребани в тези планини, една от хилядите из цял Бараяр. Данъците, събирани от същата тази област, помагаха за издръжката на елитното военно училище, което той току-що беше завършил… Колко от тези ресурси поглъщаше то? Колко трябва да върне, за да компенсира тази несправедливост? Той самият беше планетарен ресурс, обучението му го беше направило такъв.