— Ох — каза Майлс. Ох, наистина. Той разглеждаше ноктите си и напрегнато мислеше.
— Вярно е. Веднъж се подложих на един… неутвърден експеримент. Оказа се преждевременен. Много рано пренесен от животни върху хора. Не беше успешен.
— Не е бил успешен? — възкликна баронът. — Но вие изглеждате в отлично здравословно състояние, адмирал Нейсмит.
Майлс вдигна рамене.
— Да, имаше известна полза за мускулите, цвета на кожата, косата. Но костите ми са като на стар човек, крехки. — „Вярно е“ — помисли си Майлс. — Податливи са на костновъзпалителни атаки… има дни, през които не мога да се движа без болкоуспокоително. — „И това е вярно, дявол да го вземе. Едно ново и още неутвърдено медицинско откритие.“ — Очакваната продължителност на живота ми не се смята за добра. — "Например, ако някои тук разберат кой всъщност е „адмирал Нейсмит“. — Ако не сте склонен да търпите болка и не ви радва перспективата да осакатеете, не бих ви препоръчал тази процедура.
Баронът го огледа от главата до краката и разочаровано кимна.
— Разбирам.
Бел Торн, който добре знаеше, че широко разпространената мълва за „Бетанското лечение за подмладяване“ е пълна измислица, слушаше с добре прикрито веселие и успешно успяваше да потисне усмивката си. Благословено да е неговото малко сърдито сърце.
— Все пак — каза баронът, — вашият… учен може междувременно да е усъвършенствал процеса.
— Страхувам се, че не е — отвърна Майлс. — Той умря. — Майлс разпери безпомощно ръце. — От старост.
— О! — баронът отпусна рамене.
— А, ето те и теб, Фел — прозвуча един нов глас. Баронът изправи рамене и се обърна.
Мъжът, който го поздрави, бе толкова консервативно облечен, колкото и Фел. Придружаваше го мълчалив млад мъж — явно телохранител. Последният носеше униформа — червена копринена туника с висока яка и свободни черни панталони. Не беше въоръжен. На Станцията само хората на Фел имаха право да носят оръжие. Тук бяха наложени най-строгите правила за оръжието, които Майлс беше срещал. Но мазолестите ръце на телохранителя показваха, че той може би не се нуждае от оръжие. Очите му трепкаха, ръцете му леко потръпваха — свръхбдителност, постигната с изкуствени средства. Ако станеше нужда, той можеше да нанесе удар с зашеметяваща бързина и неподозирана сила. Не след дълго щеше да се пенсионира млад и да изживее останалата част от живота си с нарушена обмяна на веществата.
И мъжът, когото охраняваше, беше млад… вероятно син на някой важен лорд? Имаше дълга блестяща черна коса, изкусно сплетена в една плитка, гладка тъмномаслинена кожа и гърбав нос. Не можеше да е по-възрастен от истинската възраст на Майлс, но се движеше с увереността на зрял човек.
— А, Риовал — кимна в отговор барон Фел като на равен, а не като на подчинен. И все още играещ ролята на добър домакин, добави: — Господа офицери, позволете ми да ви представя барон Риовал от Къща Риовал. Адмирал Нейсмит, капитан Торн. От онзи бърз кръстосвач в дока, иликрианска изработка, Ри. Сигурно си го забелязал.
— Страхувам се, че не обръщам внимание на такива неща, Геориш. — Барон Риовал ги удостои с леко кимване като възпитан човек, който е учтив към по-нискостоящите. В отговор Майлс се поклони тромаво.
Риовал изостави Майлс с почти подчертано пренебрежение и сложил ръце ма хълбоците си, се обърна и загледа единствения обитател на глобуса с безтегловна среда.
— Моят агент не е преувеличил нейния чар.
Фел кисело се усмихна. При появяването на Риовал Никол се беше отдръпнала назад… беше се свила на кълбо… а сега плуваше зад инструмента, суетеше се с настройката му. Или по-точно се преструваше, че го настройва. Тя съсредоточено наблюдаваше Риовал, след това се върна към цитрата, сякаш тя можеше да издигне някаква магическа стена между тях.
— Можеш ли да я накараш да посвири… — започна Риовал, но беше прекъснат от позвъняването на радиостанцията-гривна на китката му. — Извинявай, Геориш. — С леко раздразнен вид той се позавъртя настрана и каза: — Риовал слуша. Надявам се, че не ме безпокоите за дреболии.
— Не, господарю — отвърна един тънък глас. — Говори мениджърът Дийм от службата за търговски демонстрации. Имаме проблем. Онова същество, което ни продаде Къща Барапутра, ухапа един клиент.
Изваяните устни на Риовал се разтвориха в мълчаливо ръмжене.
— Казах ти да го завържете с верига от дуралуминий.
— Вързахме го, сър. Веригата издържа, но то изскубна халката от стената.
— Стреляйте със стънера.
— И това направихме.
— Тогава като се свести го накажете както трябва. Един достатъчно продължителен глад ще изкорени тази му агресивност… особено при неговия невероятен метаболизъм.