— Не! — извика Торн.
— Да — каза Майлс.
Двамата размениха язвителни погледи.
— Ние сме склонни да внимаваме в отношенията си с барон Фел — каза Майлс. Торн вдигна рамене в знак на съгласие.
Никол се намръщи, заобиколи масата, извади от зелената си копринена блуза пачка банкноти планетарна валута и ги сложи пред Майлс. И тупна отгоре и една монета.
— Тези пари ще успокоят ли нервите ти?
Бяха най-малко две хиляди бетански долара, вероятно със средна номинална стойност, макар че еднодоларовата бетанска монета върху пачката не позволяваше да се види точно каква.
— Е — каза Торн и погледна Майлс, — какво е нашето мнение като наемни войници?
Майлс се облегна на стола си замислен. Тайната за самоличността му не беше единствената услуга, на която Торн можеше да се позове, ако пожелаеше. Майлс си спомняше деня, когато само с шестнадесет души в бойни доспехи и много нерви Торн помогна да завладеят една астероидна минна станция и дреднаута „Триумф“.
— Аз поощрявам творческото мислене на моите командири — каза най-после той. — Проведи преговора, капитане.
Торн се усмихна, взе монетата и каза на музикантката:
— Идеята ти е правилна. Но парите ти не са.
Тя посегна колебливо към блузата си и спря, защото Торн бутна банкнотите обратно към нея.
— Какво?
Той подхвърли монетата във въздуха и я хвана.
— Това е точната сума. За сключване на официален договор, разбираш. — Бел й протегна ръка. Никол за момент се смути, после я стисна. — Договорихме се — каза щастливо Торн.
— Герою, не забравяй, че ще използвам правото си на вето, ако не успееш да го направиш тайно — каза Майлс и заклати заканително пръст. — Това е моят дял от цената.
— Да, сър — съгласи се Торн.
Няколко часа по-късно Майлс се събуди от настойчивото звънене на комуникационния пулт. Моментално забрави какво беше сънувал. Имаше смътната представа, че е било нещо неприятно. Биологическо и неприятно.
— Адмирал Нейсмит слуша.
— Дежурният офицер по навигация и комуникация ви безпокои, сър. Търсят ви отдолу по гражданската комуникационна мрежа. Някой си Вон.
Вон беше конспиративното име на човека, когото трябваше да отвлекат. Истинското му име беше доктор Канаба. Майлс грабна униформената си куртка и я облече над черната тениска, безуспешно приглади косата си и седна на ергономичния стол пред комуникационния пулт.
— Свържи ме.
На видеоекрана се материализира лицето на мъж над средна възраст със загоряла кожа, неопределена раса, къси, посивели на слепоочията къдрави коси. В живите му кафяви очи светеше интелигентност. „Да, това е моят човек — помисли със задоволство Майлс. — Започва се.“ Но Канаба изглеждаше повече от напрегнат. Беше смутен.
— Адмирал Нейсмит?
— Да. Вон?
Канаба кимна.
— Къде си? — попита Майлс.
— Долу.
— Трябваше да се срещнем тук.
— Зная. Нещо става. Възникна проблем.
— Какъв проблем? Всъщност… този канал сигурен ли е?
Канаба горчиво се засмя.
— На тази планета нищо не е сигурно. Но не мисля, че ме подслушват. Още не мога да дойда. Имам нужда от… помощ.
— Вон, не сме екипирани да те отвлечем от превъзхождащи ни сили… ако си затворен…
Той поклати глава.
— Не, не е това. Аз… изгубих нещо. Нужна ми е помощ, за да си го върна.
— Разбрах, че си готов да изоставиш всичко. По-късно ще получиш компенсация.
— Не става въпрос за лично притежание. Това е нещо, което вашият работодател държи на всяка цена да има. Това са… генетични материали, които са ми отнети… Без тях няма да ме приемат.
Доктор Канаба взе Майлс за наемник, на когото Бараярската сигурност е поверила минимум секретна информация.
— Възложено ми е да транспортирам единствено теб и твоите умения.
— Не са ви казали всичко.
„По дяволите, наистина не са. Те ще те приемат без нищо и ще бъдат много благодарни.“
— Какви са тези образци?
Канаба се намръщи и стисна уста.
— Няма да тръгна без тях. Иначе сделката пропада. И вашето възнаграждение, наемнико.
Той наистина беше решил да не тръгне без проклетите генетични материали. По дяволите! Майлс притвори очи.
— Всичко това е малко загадъчно.