Образът на Риовал изчезна и Майлс се намери между намръщените лица на шефа на охраната и сержанта.
За разтоварване от напрежението един снажен охранител хвана Майлс, а сержантът го удари в корема. Но шефът на охраната все още не беше се оправил от фаст-пента, за да изпита истинско удоволствие от това малко отмъщение.
— Дошъл си да видиш барапутранския войник-играчка, нали? — попита той и разтри собствения си корем.
Сержантът от охраната погледна шефа си.
— Знаете ли, мисля, че трябва да изпълним желанието му.
Началникът на охраната потисна едно оригване и се усмихна, сякаш виждаше някаква приятна гледка.
— Прав си.
Майлс отправи безмълвна молитва да не му счупят ръцете и закуцука през множество коридори и тръбни подемници, следван от сержанта и шефа на охраната. После слязоха до самото дъно — прашен сутерен, пълен с изхвърлена апаратура и резервни части, и отвориха един заключен капак на пода. Стълбата под него се спускаше надолу в неизвестността.
— Последното нещо, което хвърлихме долу, беше един плъх — каза сержантът. — Найн сигурно отдавна го е излапала. Бясна е от глад. Метаболизмът й е невероятен.
Майлс погледна надолу. Видя само колони и сенки, и студен мрак.
— Найн! — извика сержантът. Отвърна му ехото от тъмнината. — Найн! Донесох ти вечеря! Ела и си я вземи!
Шефът на охраната се хвана с две ръце за главата и се затресе от смях.
Риовал беше казал, че на сутринта лично ще се занимае с Майлс. Охранителите би трябвало да знаят, че техният господар желае затворникът да остане жив. Нима не го бяха разбрали? Този глупак не го ли беше разбрал?
— Това тъмница ли е? — попита Майлс, изплю кръв и се огледа.
— Не, не е тъмница. Просто подземие — увери го весело сержантът и го блъсна в дупката. — Тъмницата е за клиентите, които плащат. Ха-ха-ха! — Като се кикотеше на собствената си шега, той ритна капака и го заключи. Звънът от ключалката отекна надолу. После настъпи тишина.
Студът от железните стъпала проникна през чорапите на Майлс. Той се хвана за пречките с едната ръка и пъхна другата под мишницата си, за да я стопли. Беше само по фланелка. Джобовете на сивите му панталони бяха празни. Някъде на дъното на единия имаше само блокче дневна дажба, плюс носната му кърпа.
Майлс зачака. Беше безполезно да се изкачва нагоре. Да слезе долу нямаше желание.
Можеше и да е по-лошо.
Слабо светещи по тавана панели хвърляха бледа жълтеникава светлина. Майлс заслиза надолу и скоро стъпи на твърда скала.
Представи си факса с новината в Бараяр… „Намерено е тялото на императорски офицер. Смърт от изтощение?“ По дяволите, това не беше славната саможертва в служба на императора, за която навремето се беше клел. Хм, може би съществото от Къща Барапутра щеше да изяде доказателството.
С тази мрачна утеха наум той започна да обикаля от стълб на стълб, спираше да се ослушва и да се оглежда. Може би някъде имаше друга стълба? Незатворен капак? Може би все още имаше надежда.
Може би нещо се движеше в сенките зад онзи стълб…
Дъхът на Майлс секна, после отново се възстанови, когато движението се материализира като огромен бял плъх. Плъхът го видя, спря за миг, след това бързо избяга, като потропваше с нокти по каменния под. Избягал от лабораторията плъх. Адски голям, но все пак само плъх.
Огромната сянка изскочи ненадейно, с невероятна бързина. Тя сграбчи плъха за опашката, завъртя го, удари го в един стълб и му пръсна главата. Проблеснаха дебели като човка на граблива птица нокти и за миг смъкнаха кожата на плъха от врата до опашката. Майлс видя как зъбите се забиха в тялото на плъха — истински зъби на хищник, не декоративни, разположени на издадена напред челюст с дълги устни и широка уста. Общото впечатление беше по-скоро на звяр, отколкото на човекоподобна маймуна. Плосък нос, гъсти надвиснали вежди, високи скули, тъмна коса, матова козина. И, да — два метра и половина високо, дългокрако, мускулесто тяло.
Нямаше да има никаква полза, ако тръгнеше да се връща по стълбата. Съществото щеше да го хване и да го удари в колоната, както бе направило с плъха. Да се покатери по колоната? Биоинжинерният комитет беше пропуснал да създаде засмукващи накрайници на пръстите на ръцете и краката. Да се скрие и да се прави на невидим? Майлс се спря на тази последна естествена защита… парализиран от ужас.
Големите боси крака също бяха с нокти като на хищна птица. Съществото беше облечено в кимоно от зелено лабораторно платно, препасано с колан, и обуто в широки панталони. Имаше и още нещо…
„Не ми казаха, че е женско!“
Тя беше почти свършила с плъха, когато вдигна глава и видя Майлс. Окървавено лице, окървавени ръце… И се вцепени не по-малко от него.