Нейната по-голяма височина се оказа решаваща — щифтовете изскърцаха в знак на протест пред големите й ръце и отстъпиха.
— Какво виждаш? — попита шепнешком Майлс.
— Тъмна стая. Може би лаборатория.
— Възможно е. Слез долу и затвори панела в сутерена. Не бива да оставяме следи.
Докато Таура изпълняваше възложената й задача, Майлс се промуши през отвора и влезе в затъмнена лаборатория. Не смееше да запали лампата, но няколкото светещи скали на инструментите по масите и стените излъчваха достатъчно светлина. Стъклената врата, защитена със сложна електронна сигнализация, водеше към някакъв коридор. Майлс притисна до стъклото нос и видя облечени в червено фигури да бързат по коридора. Охрана тук? Какво ли пазеха?
Таура с мъка се провря през отвора на колоната, седна на пода и се хвана с две ръце за главата. Майлс изтича при нея и разтревожен попита:
— Удари ли се?
Тя поклати глава.
— Не. Гладна съм.
— Какво? Вече си огладняла? Онова блокче беше двадесет и четиричасова даж… дажба. — Да не говорим за двата или три килограма месо, което бе изяла като ордьовър.
— За теб може и да е достатъчно — изхриптя тя. Цялата трепереше.
Майлс започна да разбира защо Канаба беше нарекъл проекта си провал. Представи си какъв проблем би представлявало изхранването на армия от такива гладници. И Наполеон би се изплашил. А може би това момиче още растеше? Едва ли.
В лабораторията имаше хладилник. Доколкото познаваше лабораторните техници… аха. Наистина между епруветките с култури намери пакет с половин сандвич и една голяма, макар и набита круша, и ги подаде на Таура. Тя го изгледа, сякаш беше фокусник, излапа ги за секунда и цветът на лицето й малко се промени.
Майлс продължи да търси храна за своя наемник. Уви, в хладилника намери само малко покрити блюда с желатиниран материал с неприятен мирис. Но имаше и три големи, блестящи, разположени един до друг стенни фризера. Майлс надникна през квадратното стъкло на една дебела врата, после рискува, натисна ключа на стената до фризера и в него светна лампа. Беше с много чекмеджета, пълни с прозрачни пластмасови табли и табелки. Очевидно някакви замразени генетични материали. Хиляди… Майлс погледна отново, прецени по-внимателно… стотици хиляди. Загледа осветения контролен панел до чекмеджетата във фризера. Ниска температура, като на течен азот. Три фризера… Милиони…
— Таура, знаеш ли къде се намираме? — прошепна напрегнато Майлс.
— Не, къде?
— Това тук — Майлс посочи фризерите, — е колекция от генетични материали, събирана сто години. Боже мой! Нейната стойност е неоценима. Всякакви уникални, неповторими мутанти-чудаци, които е изпросил, купил, заел или откраднал, всичките грижливо подредени, очакващи да бъдат размразени и присадени в някой беден нов роб. Това е туптящото сърце на биологичната дейност на целия му комплекс! — Майлс заразглежда контролните панели. Сърцето му щеше да се пръсне, той дишаше с широко отворена уста, смееше се без глас. — О, по дяволите! О, Господи! — Майлс спря и преглътна. Можеше ли да се направи?
Трите фризера сигурно имаха алармена система, монитори, водещи в офиса на охраната. Да, имаше сложен апарат за отваряне на вратите… това беше чудесно, той не искаше да отваря вратата. Дори не искаше да я докосва. Искаше да види показанията на системите. Ако може да обърка само един сензор… Дали данните се предаваха на няколко външни монитора, или само на един? На лабораторните маси намери малко фенерче и какви ли не инструменти и резервни части. Таура го наблюдаваше недоумяваща как притичва в една посока, после в друга, как проверява нещо.
До изхода за монитора на фризера нямаше достъп. Дали нямаше да успее откъм входа? Той внимателно повдигна един тъмен пластмасов капак. Да, точно тук влизаше оптическото влакно, което идваше от стената и непрекъснато задаваше данни за поддържане на необходимата температура и влажност във фризера. То влизаше в прост стандартен жак в кутията, която контролираше сигнализацията на вратата. После Майлс намери едно чекмедже, пълно с оптически влакна и различни жакове и адаптери, изхвърля няколко влакна със счупени краища или друга повреда и намери онова, което му трябваше. В чекмеджето имаше три рекордера за данни. Два не работеха. Третият обаче работеше.
Бързо закачи оптичното влакно към един жак, мигновено измъкна стария и включи новия. Освободеният жак с входящи данни включи към рекордера. Ако някой провереше, всичко щеше да изглежда нормално. Почака няколко минути да се увери, че рекордерът за данни работи. Таура също чакаше — търпеливо и безшумно като хищник.