Вал Макдърмид
ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗВОЛЕНОТО
ПРЕВОД
Боряна Джанабетска
еднорог 20 16
Val McDermid Out of Bounds
Copyright © 2016 Val McDermid
Всички права на български език запазени. Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана под каквато и да е форма и по какъвто и да е начин без изричното разрешение на издателство „Еднорог“.
© Издателство „Еднорог“, 2016 © Боряна Джанабетска, превод, 2016 © Христо Хаджитанев, художник, 2016
ISBN 978-954-365-186-3
2016
„Истинската кралица на психологическия трилър“
Деили Телеграф
Вал Макдърмид
ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗВОЛЕНОТО
Това е моят трийсети роман. И аз го посвещавам на несломимата, неумо-рима, непреклонна Джейн Грегъри, която е мой литературен агент и мой приятел от самото начало. В литературните среди тя буди уважение, страх и обич, винаги се е борила за мен, пазила ми е гърба и през цялото това време нейният смях разлюляваше моя свят.
1.
-Ама че вечер, а, момчета? - Рос Гарви прехвърли потна ръка през рамото на Малкия Гранти, най-добрия му приятел на този свят.
- Страхотна вечер, дума да няма - изфъфли Малкия Гранти. Двамата млади мъже полюшваха бедра приблизително в такт с дълбокия, тъмен басов ритъм, който разтърсваше клуба.
Двамата приятели, с които пиеха, откакто бяха ударили по едно за отскок в апартамента на сестрата на Малкия Гранти, подскачаха нагоре-надолу и забиваха юмруци във въздуха.
- Ние сме момчетата - пееха те в хор. - Ние сме арабските момчета!
Това, че носеха фланелки на отбора „Дънди Юнайтед“, обясняваше странния напев, тъй като любимият им отбор бе извоювал една от редките си победи днес следобед.
- Искам да шофирам цяла нощ - викаше Рос, тялото му вибрираше от смесването на „Ред Бул“, водка и някакъв безименен химически коктейл.
Малкия Гранти забави темпото, когато музиката премина в I Gotta Feeling на „Блек Айд Пийс“.
- Нямаш кола. Никой от нас няма.
Рос престана да танцува.
- Ти съвсем ли си лишен от амбиция?
Малкия Гранти впери поглед в краката си, съзнавайки, че на този въпрос няма правилен отговор.
Там и Тоузър, техните партньори в хулиганските подвизи, се удариха един друг с юмруци по раменете.
- Точно така - извика Там. - Предстои ни добра, добра нощ. Както се казва в песента, да го направим, а?
Малкия Гранти се намръщи.
- Как?
Той пъхна ръце в джобовете на анцуга си и го придърпа.
- Хайде да се махаме оттук. Така или иначе няма нищо интересно. Ако никой не е тръгнал да забива нещо, по-добре да излезем на улицата.
Рос беше вече на половината път към вратата - нямаше нужда да проверява дали останалите го следват.
Навън, когато мразовитият въздух заизсмуква топлината от телата им, ги обзе усещане за неотложност. Младите мъже потръпваха. Там и Тоузър леко потупваха телата си. Наоколо нямаше никой: беше прекалено рано за клиентите да напускат бара, след като бяха платили, за да влязат.
- Хайде, Роси, мойто момче, ако ще правиш нещо, прави го, преди топките ми да се скрият толкова надълбоко в корема, че да ми стигнат до сливиците - изскимтя Тоузър.
Рос огледа неасфалтирания терен, който изпълняваше функциите на паркинг на клуба, търсейки нещо лесно за разбиване, удобно за палене на двигателя с кабели. Отговорът се намери в средната редица, достатъчно висок, за да се забелязва веднага сред по-компактните си себеподобни.
- Започваме — каза той и затича, сновейки между паркираните коли, докато стигна до въпросния „Ленд Роувър Дифендър“. Беше от ново поколение, въпреки това тежък за каране, мамка му, но пък лесен за крадене.
- Намери ми камък - подвикна той на Малкия Гранти, който покорно започна да се взира смръщено в земята. От опит знаеше какво да търси - камъкът трябваше да е достатъчно тежък за силен удар и заострен, за да счупи закаленото стъкло на прозореца. По земята в паркинга бяха набити мно-го подходящи за целта, но докато той намери един от тях и успя да го измъкне от пръстта, другите трима вече подскачаха от студ край шофьорската врата на колата.
Рос грабна камъка от него и го нагласи в ръката си, балансирайки уверено. Замахна, изнасяйки ръка назад, и нанесе бърз, рязък удар по страничния прозорец. Стъклото се пукна, но не се счупи. Наложи се да удари повторно. После всички бяха вече вътре, подскачайки на седалките като малки деца, които искат колата да спре, за да идат до тоалетната, докато Рос, извадил швейцарското си ножче, ловко освобождаваше кабели, режеше ги и свързваше отново онези, които накараха двигателя да се закашля и да заработи.
- Страхотно! - извика той, запали фаровете и превключи със стържещ звук на скорост. Едва седемнайсетгодишен, без шофьорска книжка, без някога да е посещавал шофьорски курсове, Рос Гарви въпреки това разполагаше с увереността на момче, което краде коли от мига, в който краката му са станали достатъчно дълги, та да достигат педалите.