Тя тръгна по пътеката, размишлявайки за скритите пътища, които се виеха из града. Такива в Единбург имаше повече от достатъчно, като започнем с онези улички в Стария град, които са били просто закопани под редици новоиздигнати къщи, и стигнем до вътрешните дворове, стълбищата и тесните проходи между къщите, които превръщаха Стария град в нещо подобно на пчелен кошер. Тук по нищо не личеше какво е представлявала някога тази велоалея, с изключение на високите насипи, обрасли с неподдържани храсталаци и поникналите на места хилави дървета, опитващи се да оцелеят в тези неблагоприятни условия. Тук-там над пътеката, на метри над главата й, бяха прехвърлени тежки железни мостове, по които минаваше път. Каменните носещи стени под мостовете бяха изпъстрени с графити, чиито ярки цветове изглеждаха приглушени на слабата светлина. Не е точно изкуство, каза си Карен, но все пак по-добре от нищо.
Тя зави и забеляза с изненада отблясък на огън под следващия мост. Забави крачка, вглеждайки се в онова, което виждаше пред себе си. Няколко души, сгушени близо един до друг, се бяха привели над ниските пламъци. С палта, плетени шапки, дебели якета и ушанки, те стояха приведени, загърбвайки нощта. Когато наближи, тя установи, че в центъра на вниманието им се намираше нещо като градинска пещ за отпадъци, която подклаждаха със събрани съчки. А онова, което бе взела първоначално за плетени шапки, бяха всъщност молитвени шапчици.
Не й мина през ум, че трябва да се притесни от присъствието на половин дузина мъже, видимо с близкоизточен произход, насъбрали се посред нощ около импровизиран огън. Най-малкото не изпита такова притеснение, каквото биха предизвикали у нея група пияници или тийнейджъри, напълно обезумели под въздействието на лепило или дрога. Не пренебрегваше рисковете, но имаше ясно съзнание за увереността и сигурността, които излъчваше. Освен това смяташе, че умее доста добре да прави разлика между понятията „необичайно“ и „опасно“. И все още държеше на това свое убеждение, независимо от трудното за възприемане събитие, което бе отнело смисъла на живота й.
Когато тя наближи, един от мъжете я забеляза и смушка съседа си. Предадоха си съобщението един на друг и тихият разговор секна. Когато тя стигна до неправилния кръг около пламъците, те мълчаха - неподвижни лица и безизразни кафяви очи, насочени към нея. Тя протегна ръце към огъня, за да ги стопли - кому можеше да се зловиди това в такава студена нощ? - и им кимна за поздрав.
Стояха около нея, струпали се смутено - озадачени мъже и една жена, която можеше да си позволи да не се притеснява, тъй като вярваше, че не й е останало какво да губи. Никой не проговори и след няколко минути тя кимна отново и продължи по пътя си, без да погледне назад. Просто още една странност, която можеше да бъде добавена към нощните й скитания.
Започваше да изпитва чувството, че сънят е възможен, затова свърна надолу по Хендерсън Стрийт, покрай големия блок с общински жилища, известен като „Банана“, където тук-там още светеха прозорци, надолу към широкото устие на река Лийт. Не й оставаше още много път. После щеше да падне в леглото, може би без дори да си прави труда да се съблича. Най-сетне съзнанието й щеше да изключи за няколко часа. Достатъчно, за да може да продължи да функционира.
А утре сутринта главен инспектор Карен Пири, ръководител на отдела за студени досиета към полицията на Шотландия, щеше да е готова да се справи с всичко, което поставеха на бюрото й. Лошо му се пишеше на всеки неблагоразумен човек, който се осмелеше да предположи нещо друго.
4.
Роланд Браун винаги излизаше от дома си в Скотландуел достатъчно рано, за да може да измине с колелото шестте мили до офиса си в Кинрос. Ако трябва да бъдем честни, той тръгваше смешно рано, защото по този начин избягваше лудницата, в каквато се превръщаше закуската с трите му деца. Като че ли децата на другите хора си съжителстваха съвсем прилично, докато дъщеря му и двамата му сина сякаш живееха в постоянно състояние на война помежду си и това положение се влоши с прилива на хормони през пубертета. Започваха сутрин, още щом отвореха очи, и продължаваха без почивка до часа за лягане. А лягането беше нов източник за непрестанни конфликти. Наскоро беше стигнал до извода, че макар да обича децата си (поне така мислеше), всъщност не ги харесва. Такова прозрение не можеше да сподели с никого, освен с птиците и дивите животни, които срещаше по пътя си към работата и обратно.