На пет мили от рамото скалата рязко се стесняваше, за да очертае кръста й; три мили по-нататък отново се разширяваше, за да оформи ханша й, и после, в бледолилавата далечина, където очертанията избледняваха, неусетно се преливаше в гигантската извивка на лявото й бедро.
Склонът на рамото не беше особено стръмен, но когато се изкачи на върха, Мартен чувстваше тежест в гърдите и устата му беше пресъхнала. Реши да почине малко, свали раницата и седна, като се облегна на нея. Вдигна манерката до устните си и отпи дълга, хладна глътка. Запали още една цигара.
От тази височина главата на Девицата се виждаше много по-добре и той я съзерцаваше като омагьосан. Разбира се, високото скалисто плато на лицето й оставаше все още скрито — с изключение на надменния връх на гранитния й нос, но подробностите на бузата и брадата й се очертаваха ясно. Скулата й представляваше заоблен хребет, който почти неусетно се сливаше със скосения ръб на бузата. Гордата й брадичка беше урва, която се спускаше стръмно — дори твърде стръмно, според Мартен — към грациозната верига на шията.
И все пак, въпреки педантичното внимание, което нейните скулптори бяха отделили на всички подробности, гледана от толкова близо, Девицата съвсем не изглеждаше така красива и съвършена, както те са искали, защото наведнъж можеха да се виждат само части от нея — бузата, косата, гърдите, далечните очертания на бедрото й. Но гледана от подходяща височина, ефектът беше съвсем друг. Красотата й можеше да се долови дори и от височина 10 мили; от 75 000 фута тя беше неоспорима. Но трябваше да се издигнеш още по-високо, трябваше да намериш подходящата височина, за да можеш да я видиш такава, каквато скулпторите й са искали да изглежда.
Доколкото му беше известно, Мартен беше единственият земен жител, открил тази височина и видял Девицата такава, каквато е в действителност; беше я видял как добива свои, неповторими реални очертания — незабравима гледка, която не можеше да се сравни с нищо, което беше виждал досега.
Може би фактът, че беше единствен, също допринасяше за въздействието й върху него, както и това, че тогава беше само на двадесет години — двадесет, помисли си той учудено. А сега беше на тридесет и две. И все пак изминалите години бяха само тънка завеса, която беше разгръщал хиляди пъти. Разгърна я и сега.
След третия брак на майка си реши да стане космонавт, напусна колежа и получи място като каютен прислужник на звездолета „Юлис“. Назначението на „Юлис“ беше Алфа Виргинис IX, а целта на пътуването — да се картографират евентуални рудни залежи.
Мартен, разбира се, беше чувал за Девицата — тя беше едно от седемстотинте чудеса на галактиката — но не се беше сещал за нея, докато не я видя от главния наблюдателен пункт на намиращия се в орбита „Юлис“. След това започна често да мисли за нея и няколко дни след приземяването „зае“ летателен апарат и се отправи на разузнаване. Този подвиг му струваше една седмица наказание, след като се върна, но той не съжаляваше, защото Девицата си заслужаваше жертвата.
Висотомерът на летателния апарат показваше 55 000 фута, когато я зърна и се приближи до нея на тази височина. След малко видя как под него пропълзяват разкошните планински вериги на прасците й, бялата пустиня на корема и, изящната котловина на пъпа й. Едва когато се намираше над планините-близнаци, които представляваха гърдите й, и видя скалното плато на лицето й, му хрумна, че ако се издигне по-високо, ще има по-добра гледка.
Спря хоризонталното движение и натисна бутона на висотомера. Летателният апарат бързо се издигна на 60 000 фута… 65 000… 70 000. Това приличаше на фокусиране на телевизионен екран — 80 000… Сърцето му заби лудо — 90 000… Кислородният индикатор отчиташе нормално налягане, но той дишаше с мъка. 100 000, 101 000… Все още не беше достатъчно високо. 102 300… Хубава си, любов моя, като Тирза, привлекателна като Йерусалим, страховита като армия с развети знамена… 103 211… с бедра като съкровища, излезли из ръцете на изкусен майстор… 103 288…
Блокира бутона на висотомера и гледката под него се задържа на фокус. Дъхът му секна — поне в първия момент на екстаз. Никога не беше виждал такава девойка. Беше ранна пролет и косата й беше черна; в очите й се отразяваше пролетносиньото небе. Стори му се, че лицето й прелива от съчувствие, а ръбът на червената скала на устните й е леко извит в нежна усмивка.
Тя лежеше неподвижно край морето, като красавица от страната на великаните, излязла от водата, за да остане завинаги да се прилича на слънцето. Голата низина беше плажът, проблясващите развалини на града наблизо бяха обеца, паднала от ухото й, морето приличаше на езеро през лятото, а летателният апарат — на метална чайка, рееща се над брега.