А в прозрачния корем на чайката седеше един безкрайно дребен човек, който никога вече нямаше да бъде същият…
Мартен спусна завесата, но дълго не можа да се откъсне от спомена. Най-после се отърси от него и уплашено откри, че погледът му е прикован в далечната урва на брадата на Девицата.
Приблизително изчисли височината й. Върхът й беше почти на едно ниво с хребета на бузата й. Това значеше 11 000 фута. За да се добере до там, трябваше да се изкачи на платото на лицето. Трябваше само да приспадне височината на веригата на шията. Според него тя беше около 8 000 фута; 11 000 без 8 000 правеше 3 000 — 3 000 фута!
Това беше невъзможно! Дори и с питон-пистолета. Склонът беше вертикален, а от мястото, на което се намираше, не се забелязваше никаква пукнатина или издатина в гранитната повърхност.
„Никога няма да успея — каза си той. — Никога!“ Беше абсурдно дори да опитва. Това можеше да му струва живота. А дори и да успееше, дори да можеше да се изкачи до лицето по гладката стена над пропастта, дали щеше да може да слезе обратно? Наистина питон-пистолетът щеше сравнително да улесни слизането му, но дали щяха да му останат достатъчно сили? Атмосферата на Алфа Виргинис IX рязко се разреждаше над 10 000 фута, а кислородните таблетки помагаха, но даваха сили само за кратко време. След това…
Но аргументите бяха стари. Беше ги използвал стотици, хиляди пъти, спорейки със себе си. Стана примирено. Намести раницата на гърба си. Хвърли последен поглед надолу по дългия девет мили склон на ръката до гигантските пръсти, потопени в морето, и се отправи през платото на гръдния кош към основата на шията.
Слънцето отдавна бе минало зенита, когато той се озова срещу леката седловина между планините-близнаци. От склоновете им идваше студен вятър, който и духаше през платото. Вятърът носеше сладък аромат — значи в планините имаше цветя, — може би минзухари или някакви подобни местни видове, които растяха по високите, покрити с мек сняг върхове.
Запита се защо не му се искаше да се изкачи на тези планини, а именно на лицето. Тези планини бяха по-трудни за изкачване и следователно предизвикателството беше по-голямо. Защо тогава се отказваше от тях заради платото на лицето?
Знаеше отговора. Красотата на тези планини беше повърхностна, липсваше й дълбокият смисъл на красотата на лицето. Нямаше да намери удовлетворение, дори и да ги изкачи хиляда пъти. Или лицето с прекрасните си сини езера, или нищо друго!
Отвърна очи от планините и заоглежда дългия склон, който водеше към шията. Наклонът беше лек, но коварен. Движеше се бавно. Едно леко подхлъзване, и можеше да се търколи надолу, без да има за какво да се хване и задържи. Усети, че се задъхва, и се учуди, но после се сети, че това е от височината. Още не искаше да взема кислородни таблетки — по-късно щяха да са му по-необходими.
Когато стигна в подножието на шията, слънцето вече беше преполовило следобедния си път, но той не се разтревожи. Вече се беше отказал от намерението да щурмува урвата на брадата днес. Разбра, че е бил твърде самонадеян, за да си помисли, че може да покори Девицата за един ден.
Щяха да са му необходими поне два дни.
Шията беше по-широка от миля и извивката й беше почти незабележима. Мартен се движеше с добро темпо. През цялото време, докато напредваше, чувстваше как високо над него се издига урвата на брадата, но не поглеждаше към нея; страхуваше се да я погледне, докато тя се възправи толкова близо, че закри половината небе. Сега вече трябваше да погледне нагоре, да вдигне очи към гранитното възвишение на гърлото и да ги спре на страховитата стена, която беше неговото бъдеще.
А то беше мрачно. Нямаше къде да задържи крак или ръка — никакви ръбове, никакви пукнатини, никакви издатини. От една страна, това беше облекчение, защото, щом нямаше възможност да се изкачи по урвата на брадата, това значеше, че няма да се опита да се изкачва. Но от друга страна, разочарованието го смаза. Да се добере до лицето беше нещо повече от амбиция — това беше идея-фикс и физическите усилия, опасностите, пречките, които трябваше да преодолее, бяха част от нея.
Можеше да се върне по обратния път — надолу по ръката, до всъдехода и назад до отдалечената колония. Лесно можеше да наеме летателен апарат от суровите, мълчаливи местни жители. За по-малко от половин час можеше да се приземи на платото на лицето й.