До този момент обаче не му беше дошло на ума, че в тази известност влиза и външността му.
— Четох книгата ви, мистър Мартен — каза тъмнокосото момиче, което стоеше до него. — Не ми хареса.
— Как се казвате? — попита той, а после прибави: — Защо?
— Лилия Вон… Защото героиня като вашата не може да съществува.
— Не мисля така — каза Мартен.
— Остава да ми кажете, че тя има и прототип.
— Може би.
Барманът им сервира. Мартен взе чашата си и отпи от хладния син марсиански джулеп.
— Защо мислите, че не може да има такава героиня?
— Защото тя не е жена. Тя е символ.
— На какво?
— Н-не зная. Във всеки случай не е човешка. Твърде е красива, твърде съвършена. Всъщност тя е един идеал.
— Вие изглеждате точно като нея — каза Мартен.
Тя сведе очи и помълча известно време. После каза:
— Знаете ли какво се казва в такива случаи? „Обзалагам се, че казвате това на всички момичета…“, но някак си не ми се вярва, че правите така.
— Права сте — каза Мартен, — не правя така. — После добави: — Тук е толкова задушно, защо не излезем да се поразходим?
— Добре.
Олд Йорк беше анахронизъм, поддържан от шепа литератори, които се бяха вкопчили в престижа на старите сгради, старите улици и стария начин на живот. В сравнение с красивия си нов братовчед на Марс, той беше мрачен, с гротескни, прилични на каньони улици; но с годините някои негови части бяха добили колорита на атмосферата, свързвани някога с левия бряг на Сена в Париж, така че ако в момента беше пролет и човек беше на път да се влюби, Олд Йорк беше приятно място.
Те се разхождаха из запустелите, унесени в спомени, древни булеварди, в хладните сенки на сградите, избелели от времето. Разхождаха се из пущинаците на Сентръл парк. Небето беше пролетносиньо, а дърветата, окичени с бледозелени, едва напъпили листенца… Това беше най-прекрасният следобед, а след това и най-прекрасната вечер в живота му. Никога досега звездите и луната не бяха светили така ярко, часовете не бяха летели така бързо, а минутите не бяха му се стрували толкова сладки. Когато изпращаше Лилия до дома й, Мартен беше като замаян, стъпките му бяха несигурни; но едва по-късно, когато седеше на стъпалата пред дома си, почувства колко е гладен и се сети, че не е хапнал нищо от сутринта…
Мартен се размърда и се събуди в дълбоката, чужда нощ. В първия момент го порази странното разположение на звездите, но после се сети къде се намира и какво му предстои. Сънят пропълзя и отново го обгърна и той се обърна сънливо в топлия си електронен пашкул. Измъкна едната си ръка и посегна в мрака, докато пръстите му докоснаха целуваната от звездите повърхност на скалата. Това го успокои. Въздъхна.
Зората се прокрадваше по земята като срамежливо момиче в розови одежди. Нейната сестра — Утринта я следваше облечена в синьо, а слънцето блестеше като медальон на гърдите й.
Сърцето на Мартен беше свито от някакво лошо предчувствие и ужас. Не смееше да се замисли. Методично изяде концентрираната си закуска, опакова спалния си чувал, после започна да изследва брадата на Девицата.
В утринната светлина урвата не изглеждаше толкова страховита, колкото предната нощ. Но наклонът, както и стръмната й и гладка повърхност си оставаха същите. Мартен почувства облекчение, но му стана и тъжно.
После, близо до западния ръб на шията, намери комина. Това беше тясна пукнатина — може би два пъти по-широка от тялото му и вероятно предизвикана наскоро от някакви сеизмични смущения. Изведнъж си спомни другите признаци за неотдавнашна сеизмична дейност, които беше забелязал в колонията, но не беше се заинтересувал от тях. Какво значение имаха десетина пропукани жилища, когато беше назрял моментът да осъществи своята фиксидея, която не му даваше покой цели дванадесет години.
Коминът отиваше зигзагообразно нагоре, докъдето стигаше погледът, и изглеждаше, поне за първите хиляда фута, лесен за изкачване. Имаше много издатини, за които да се задържи, а и няколко перваза. Бедата беше там, че нямаше как да разбере дали те и дори дали самият комин продължават чак до върха.
Проклинаше се, че не е взел бинокъла. После забеляза, че ръцете му треперят от вълнение, а сърцето му биеше лудо в гърдите му и веднага разбра, че въпреки всичко щеше да се изкачи по комина, че нищо не можеше да го спре — дори и да знаеше, че коминът има задънен край.