Но то съвсем не се оказа кратко. Отначало падаше бавно, като насън, но веднага разбра, че нещо не е в ред. Наблизо някой извика. За момент не можа да познае собствения си глас. После започна да пада толкова бързо, че виждаше стените размазани. Ръцете му напразно се простираха и се мъчеха да се вкопчат в скалата, а по измъченото му лице се сипеха изронени камъчета.
След 20 фута се блъсна в една издатина от едната страна на скалата. Ударът го отхвърли на отсрещната стена, после краката му рязко се удариха в перваза, от който беше тръгнал преди малко, и той се просна напред по корем, без да може да си поеме дъх. Беше ударил главата си и в очите му се стичаше кръв.
Когато успя да си поеме дъх, размърда внимателно крайниците си, за да провери дали има счупени кости. Пое дълбоко дъх. Дълго лежа по корем, доволен, че е жив и не е сериозно наранен.
След известно време усети, че е със затворени очи. Без много да се замисля, ги отвори и изтри кръвта. Погледна надолу и на 10 000 фута под себе си видя гората, която представляваше косата на Девицата. Дъхът му секна. Опита се да вкопчи пръсти в перваза, но твърдият гранит не се поддаваше. Започна да му се повръща, но постепенно му мина и страхът му започна да изчезва.
Гората се простираше чак до морето, оградена от страховитите пропасти на шията и рамото и дългата девет мили верига на ръката. Морето блестеше като златно в следобедната светлина, а равнината беше златист плаж, осеян със зеленина.
Това му беше познато. Мартен сви вежди, напрягайки се да си припомни. Като че ли някога, много отдавна, или само така му се струваше, беше стоял на друга такава скала и беше гледал надолу към плажа; само че истински плаж. А, да — гледаше надолу към…
Изведнъж споменът нахлу в съзнанието му и лицето му пламна. Опитваше се да пропъди нежелания образ в подсъзнанието си, но той натрапчиво се промъкваше обратно и ясно заставаше пред него в следобедното слънце, така че Мартен трябваше, ще не ще, да го приеме и да го изживее отново.
След женитбата си с Лилия наеха същата вила в Кънектикът, в която беше създадена „Стани, любов моя!“, и Мартен се зае с втората си книга.
Вилата беше прекрасна, кацнала на една скала над морето. Под нея се намираше тясна ивица бял пясък, защитена от любопитни погледи от обраслите с дървета брегове на малко заливче. До плажа се стигаше по вита стълба. Тук Лилия прекарваше следобедите си, като се печеше гола на слънцето, докато Мартен, седнал зад бюрото си, пишеше празни думи и едва изстискани фрази.
Новата книга не вървеше. Нямаше я онази спонтанност, с която пишеше „Стани, любов моя!“ Не му идваха никакви идеи, а и да идваха, не можеше да ги развие. Беше му ясно, че състоянието му може отчасти да се дължи на женитбата. Лилия притежаваше всички качества на една младоженка, но нещо у нея липсваше, нещо неуловимо, нещо, което като че ли му се надсмиваше нощем и го измъчваше през деня.
Беше горещ и влажен следобед през август. От морето полъхваше бриз и полюшваше завесите на прозорците му, но не успяваше да проникне през неподвижния въздух на кабинета, където в унилата атмосфера Мартен седеше отчаяно зад бюрото си.
Както седеше и прехвърляше през ума си думи и фрази и се мъчеше да се вкопчи в някоя идея, Мартен чу мекия плясък на вълните долу на плажа. Мислите му започнаха натрапчиво да се въртят около Лилия — представи си я да лежи със златисто тяло и тъмна коса. Започна да си представя в какво положение е легнала — на една страна или… може би по гръб, а златистата слънчева светлина струи по бедрата, корема, гърдите й.
Нещо запулсира в слепоочията му. Взе писалката и нервно започна да я върти из пръстите си. Лилия… Тя лежеше неподвижно край морето, с черна коса, разпиляна край главата и раменете й, със сини очи, устремени в небето.
Как ли би изглеждала, гледана отгоре, например от скалата? Дали щеше да прилича на друга една жена, легнала на брега на морето — жената, която така тайнствено го бе развълнувала и го бе издигнала на крилете на вдъхновението?
Докато размишляваше, нервното му напрежение растеше, ударите в слепоочията му ставаха все по-силни и по-бавни, докато се сляха с ритъма на прибоя.
Погледна часовника на стената — два и четиридесет и пет. Нямаше много време. След половин час тя щеше да се върне да си вземе душ. Той стана вцепенено, бавно прекоси кабинета, всекидневната и излезе на остъклената веранда, която гледаше към зелената ливада, носа на скалата и искрящото лятно море.
Тревата под краката му беше мека, а следобедното слънце и шумът на вълните унасяха. Когато стигна скалата, внимателно запълзя на четири крака, чувствайки се като глупак. На няколко фута от ръба се сниши още и измина останалото разстояние, пълзейки по корем и лакти. Внимателно раздели високата трева и погледна надолу към бялата пясъчна ивица.