Това съвпадна по време с усилени усилия от моя страна да възприема няколко урока от Нашия човек, уроци които ако успеех да реализирам, ще можех да си медитирам и дори да преодолявам гравитационните закони. Законите, според Него, били затова, да се заобикалят, преодоляват, дори — пренебрегват. Нямало закон, който да не е бил многократно елиминиран, дори и за съвсем малко, но какво значело малко или много в космически мащаб! Още повече, че съм имал точно такива трендафори, които според както сочела науката, били особено подходящи, ориентирани по земните силови линии и хармонирани с космическия вятър да ме повдигнат на ниво по-високо от средното за квадранта. Трябвало, разбира се, да се съобразят редица технически, чисто изчислителни изисквания. Най-важното от които е горивото, в случая — кайсиевата ракия.
Трябва да отбележа, че бидейки зодия Овен, в плановете си за бъдещето, както и в професионално отношение, все съм хвърчал нависоко. Това си ми беше вроден недъг, като на непоправим оптимист. Съпругата ми, както всяка нормална жена стъпила здраво на майката Земя, е полагала доста усилия да ме връща навреме при нея си. С някакво пето, шесто или не знам точно кое чувство, е усещала когато в мислите си съм подпофръквал от време на време или сегиз-тогиз и със заучен жест, както се дръпва синджирчето на Ве-Че казанчето, ме е отрезвявала. За което съм и безкрайно благодарен!
Нашият човек трябваше да си тръгва вече, по неговите си дела. Преговорихме техническите подробности и насрочихме опита за същата вечер. Тя се случи тиха и светла, до голяма степен интимна, изпълнена с нежна нега. В такива именно вечери се стига до откровения, ронят се сълзи върху нечие покровителствено рамо…
Прехвърлихме горивото в два двулитрови китайски термоса, за всеки по един. Седнахме на пейката плътно един до друг, като предварително я бяхме ориентирали по космическите оси и прегърнали термосите без капачките. Длъжен съм, в името на професионалната тайна, да премълча следващите действия, мога само да кажа, че през цялото време ми се натрапваше някаква връзка с Булгаков и приятелите му Майсторът и Маргарита. Явно механизмите бяха сродни. След като горивото в термоса ми започна да се изчерпва и мина на резерва, усетих как аз самият някак олекнах. Мимоходом ще спомена, че през описания период тежах точно два пъти по-малко от настоящия. Това сигурно е улеснило експеримента. Видях как връзките на трендафорите ми щръкнаха предизвикателно нагоре, а разхлабеното налче на левия ток завибрира в луфта образуван между мене и планетата. Тръпката беше същата както при Гагарин…
Какво толкова му харесват на соловото летене, не знам! Нещо ме притисна в слабините и сякаш изтръгна някаква топка, която болезнено се придвижи нагоре и заседна някъде в слънчевото ми сплитане. Разплете се, надигна се още нагоре и зае мястото на третата сливица. И до сега си я имам. Изпуснах термоса, от доста високо, вече ненужен. Чух го да изхрусква. Жалко, добро другарче ми беше — много нещо сме изпили заедно… Несръчно оправих равновесието. Значи това било то — да преодолееш гравитацията. Нищо особено, дори се чувстваш нестабилно. Къде, къде е по-комфортно в самолет, има и стюардеси и предлагат разни работи.
Нашият човек явно се стягаше за път, беше заел аеродинамична стойка на няколко метра над пейката и си забождаше крачолите със секретни игли. Стискаше между коленете термоса, вече с капачка. Опитах се да махна за сбогом, загубих равновесие, загубих и него от погледа си.
Впоследствие съжалявах за прибързаното сбогуване, много въпроси останаха висящи.
Колко дълго съм се реял, бях без чувство за време, не знаех и какво искам. Помня, някъде над двора на съседката, същата онази с мъжа с кайсиите, нещо се оплетох. Нещото фактически беше сложното съоръжение на телевизионната антена, вирната високо нагоре, гледано от земята, а гледано от новата ми гледна точка, безобразно ниско — в краката ми. Нещо като вълчи капан за глупави антигравитатори… Трендафорът ми се закачи, нещо ме прободе, уж леко, едвам се въздържах да не извикам, дръпнах, освободих си крака. Запърхах като врабче, загубих тяга и височина. Опитах несъзнателно всички стилове в плуването за части от секундата, колкото да се измъкна от аероторията на съседите и тупнах в лехата с лопуша. Преди да загубя съзнание помня, че чувството ми за вина се смеси странно с думите на отдавна покойната ми леля: „Синко, синко, още на лопуш пикаеш, а си взел да правиш велики дела…“