— Повторихме неколкократно анализа на ДНК от последните поколения яйца, взета от мъртвите маймуни. Оказа се, че „Химера“ е придобил съвсем нов сегмент от гени, характерни за вида на маймуната, с която извършихме опитите.
Президентът пребледня като платно. Погледна към Профит.
— Това е невероятно!
— Действително е опустошителен — отвърна Профит. — Всеки път, когато тази форма на живот премине цикъла си в тялото на нов организъм, поколението й е съвсем ново, прибавя към своето ДНК участъци от генотипа на гостоприемника. С други думи, вирусът притежава способността винаги да върви с няколко стъпки пред нас, тъй като той се видоизменя и придобива нови способности, каквито преди не е имал.
— Но как, дявол да го вземе, е възможно да прави това? — попита генерал Морей от Сдружението на ръководните кадри. — Вирус, който прибавя към себе си нови гени? Който непрестанно се видоизменя? Това ми звучи направо невероятно.
Роман отговори на въпросите му:
— Не е невероятно, сър. Всъщност, в природата съществува подобно явление. Бактериите често обменят гени една с друга, така да се каже, „търгуват“ с тях като използват вирусите за преносители. Това е механизмът, по който се създава поносимост към даден вид антибиотик. Разпространяват помежду си устойчивостта си на антибиотиците, като прибавят към своя хромозомен набор напълно нови градивни елементи. Като всяко нещо в природата, те използват всяко оръжие в името на оцеляването. На продължаването на рода. Същото нещо прави и „Химера“. — Той се приближи до масата и посочи увеличеното изображение, което светеше на екрана на електронния микрограф. — Ето тук, на тази микроснимка се вижда как в клетката има нещо като микрогранули. Това са гроздове от вируса помощник. Някои от тях ще достигнат до клетката на гостоприемника и ще атакуват неговата ДНК. На връщане ще носят със себе си сегменти от нея, за да обогатят с тях генетичния строеж на „Химера“. За да прибавят към нейната ДНК нови гени, нови оръжия към нейния арсенал. — Роман вдигна поглед към президента. — Този вирус е в състояние да оцелее при всякакви условия на околната среда. Просто трябва да атакува местната фауна и да си набави необходимите способности.
Президентът сякаш щеше всеки момент да припадне.
— Значи постоянно се променя. Непрекъснато еволюира.
Откъм масата се разнесе нервен шепот. Размениха се ужасени погледи, заскърцаха столове.
— А какво стана с лекаря, който се е заразил? — попита една жена от Пентагона. — Когото държат в изолатора на четвърто ниво в ИИЗБА? Жив ли е още?
Роман замълча и наведе глава, за да скрие болката в очите си.
— Доктор Хелзингер почина късно миналата нощ. Бях свидетел на последните му мигове и мога да кажа, че те… бяха ужасяващи. Изпадна в жестоки неконтролируеми спазми, които предпочетохме да не се опитваме да овладеем, тъй като рискът да бъде разкъсан защитният костюм на някой от персонала ни и той да бъде изложен на заразата, бе прекалено голям. Но гърчове с подобна сила аз лично никога през живота си не бях виждал. С голи ръце прекърши стоманената рамка на болничното си легло. Просто така — хвана я и я строши. После се изтърколи на земята и започна… да си разбива главата в пода. С такава сила, че можехме… — той преглътна, — да чуем как се пукаше черепът му. Цялото помещение бе опръскано с кръв, а после заедно с кръвта се разлетяха и ситни костици. Той продължи да удря яростно главата си в пода, сякаш нарочно искаше да си отвори черепа. Да освободи налягането, което се бе насъбрало вътре. Тези травми само влошиха нещата, тъй като той явно бе получил и вътрешночерепни кръвоизливи. Накрая налягането в черепната кухина стана толкова голямо, че очите му бяха почти изхвръкнали от орбитите си. — Той си пое дълбоко въздух. — Това — тихо завърши той — бяха последните му мигове.
— Сега вече разбирате сериозността на епидемията, която евентуално ни очаква — каза Профит. — Ето поради тези причини не можем да си позволим да проявяваме слабост или безотговорност. Или чувства.
Настъпи ново тягостно мълчание. Всички погледи бяха вперени в президента. Всеки очакваше недвусмислено решение.
Вместо това той извъртя стола си към прозореца и се загледа навън.
— Някога исках да стана астронавт — печално изрече той.
„Та не сме ли искали всички? — мислено му възрази Профит. — Кое дете на тази страна не е мечтало някога да се качи на ракетата и да полети в космоса?“
— Бях на ракетната площадка, когато Джон Глен излетя в небето със совалката — продължи президентът. — И плаках. Всички плакаха. Точно така, разплаках се като бебе. Защото бях горд с него. Гордеех се със своята страна. Гордеех се, че съм част от човешката раса… — Той замълча. Пое си дълбоко въздух и прекара ръка през очите си. — Как сега да взема решение, което ще обрече на сигурна смърт тези астронавти?